Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
— Личеше ли?
— За мен — да. Първия път оставих да прочетат на Джо цялото писмо и той много се разстрои. Оттогава ги предупреждавам да не му казват всичко. Но ти се оказа най-добра от всички досега — затова Джо е толкова доволен.
— Джиджи, как е възможно един толкова добър и талантлив човек като Джо да произхожда от подобно семейство?
— Как се е случило с всеки от нас? Просто така. Каквото ти е писано, миличка. Знаеш ли, понякога се чудя дали тя изобщо е майка на Джо. Той никак не прилича на нея, има една снимка, на която тя е на неговите години сега. Нищо общо между двамата.
— Може пък да прилича на баща си.
— Е, не е изключено. Доколкото знам, Пол Бранка ги е напуснал много рано. Ако въобще Пол е баща му. И ако майка му има някаква представа кой е баща му.
— Едва ли ще е единствен случай. Вземи мен — бременна, без да съм омъжена. Нямам право да критикувам.
— Не знаеш ли кой го направи, мила?
— Всъщност знам. Но никога, ама никога няма да кажа. Така ми е добре и не смятам да се оплаквам.
— Не е моя работа да питам, щом си щастлива. Но да се върнем на Джо — мисля, че той е сирак. Някой го е изоставил и той се е озовал в лапите на онази вещица. Джо не казва нищо по въпроса. Но той си е такъв, не говори много, освен когато трябва да обясни на някой модел как да позира. Но майка му все пак му е повлияла за нещо добро. Познай какво.
— Не мога.
— Джо не близва алкохол. Държим бира за приятели, но самият Джо никога не пие. Отказва дори да се включи в Кръг, ако ще си предаваме купа. Знаеш как е с дрогата — забранена е от закона, а се купува по-лесно от дъвка. Мога да ти покажа три апартамента в тази сграда, където можеш да си набавиш каквото пожелаеш. Но Джо не би се докоснал до нищо. В началото го намирах за странно. Какво лошо има в това да се отпуснеш в компания на приятели? После, когато заживях с него, а парите привършиха, се наложи да се въздържам. Все пак трябва да се яде, нали? И знаеш ли — сега аз също не желая да опитвам отново. Чувствам се страхотно. Нова жена.
— И наистина изглеждаш здрава и щастлива. А онзи, Големия Сам, имаше ли някакви пороци?
— Кой, Сам ли? Пушеше, пиеше и се тъпчеше с всичко, каквото се намира по белия свят. Само дето не се боцкаше — но нямаше как, все искаше да мине за гуру, а не вървеше да е с белези по ръцете.
— С какво се занимаваше, преди да му станеш ученичка?
— По-скоро разменна монета. Все със същото — модел и курвалък. Какво друго може да се прави? Детегледачка. Поднасях питиета върху тялото си на богати глезльовци — но все ме гонеха, когато се явяваше някое момиче, което може да чете. Дискриминация, въпреки че никога не обърквах поръчките. Но какъв смисъл да се натискаш да останеш някъде, където си нежелана? Джоан, одеве спомена, че цял живот си хвърляла пари на вятъра.
— Малко преувеличавах, Джиджи. Живеех в бедност почти до края на Втората световна война. Но не съм била стипца дори като хлапе, когато изкарвах всеки никел с пот на челото.
— Никел?
— Така казвахме на монетата от пет цента. Сечаха ги от никел и оттам и името. Половинките и доларите бяха от сребро. Помня дори златните монети. После, по време на Голямата депресия, изпаднах в много тежко положение и някои хора ми помогнаха. А след това аз помогнах на тях. Това имах предвид с раздаването на пари. По онова време данъците бяха такива, че можеше да спечелиш повече, като влагаш пари, отколкото ако ги задържиш.
— Това е толкова странно. Но разбира се, аз никога не съм плащала данъци.
— Така си мислиш. Плащаш ги още откакто си се родила. Някой ден може би ще преборим смъртта, но се съмнявам когато и да било да премахнем данъците.
— Няма да споря, ти очевидно разбираш повече от мен от тези неща.
— Виж, малката, над определена сума парите се превръщат само в цифри от счетоводната книга. Няколко милиона тук, няколко там, няколко за данъци.
— Джоан, това са непостижими неща за мен. Мога да си представя няколко долара. Дори няколкостотин. Но няколко милиона? За мен това е неразбираемо като Вътрешния дълг.
— За мен също, Джиджи, но си го представям като игра на шах — която се играе сама за себе си и на никого не му доскучава. Виж, не искаш да ви купя храна, въпреки че ми позволяваш да ям от вашата. А ще се съгласиш ли да ти дам няколко милиона?
— Уф… не. Сега пък ме уплаши.
— Мъдро решение. Дори повече от това, което взе преди закуска. Но спомни си за Диоген.
— Кой е този?
— Гръцки философ, решил да потърси честен човек. Така и не го намерил.
Джиджи се замисли.
— Нямаше да го открие и в мен, Джоан. Но затова пък аз го намерих. Джо.