Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
— По-скоро целия град. Но друго исках да кажа. Джиджи, ти се движиш съвсем свободно из града. Аз не мога. Дори когато съм с охраната, винаги си слагам воал, за да не ме познаят. Трябва да съм нащрек по всяко време. Ти залостваш вратата, а моята къща е достатъчно здрава, за да издържи, ако някой метне бомба — което се е случвало няколко пъти, откакто бе построена. Трябва да се пазя от похитители, убийци и всякаква друга паплач. Имам предвид не само сега, но и в предишния си живот, когато бях Йохан. Многото пари винаги привличат нездрави интереси. Погледни ни сега — само тримата сме, без прислуга, и когато си тръгна, ще останеш насаме с мъжа си. Никой няма да ви безпокои. Аз не мога така. Чакай само да пресметна — четирима души постоянна охрана, шеф на охраната, дванайсет пазачи на къщата, разпределени на три смени, като една от тях пази, а втората винаги е на разположение, за да пристигне в случай на нужда. Лична прислужница, прислужник, който се е грижел преди за мен — не мога да го уволня, никога не уволнявам никого, освен ако не е крайно наложително. Иконом, главен готвач, още трима готвачи и други прислужници, уф, дори не ги помня всичките.
— Божичко, Джоан!
— Именно — Божичко! И те всички се грижат за един-единствен човек. Когато построих тази къща, разчитах, че ще е достатъчно защитена, за да намаля максимално персонала. Ето защо я натъпках с всякакви машинки. Като роботи-лакеи и умно легло, което само нагажда височината си. Но знаеш ли какво означава всичко това? Че в края на краищата изгубих. Защото освен всичко останало трябваше да се оборудвам с инженери за поддръжка на цялата сложна апаратура. Изводът е, че ако търсиш усамотение, едва ли ще го откриеш при мен.
— Джоан, защо не се отървеш от всичко? Премести се другаде и започни отначало.
— И къде да ида, скъпа? О, не мисли, че не съм го обсъждала със себе си. Но въпросът не опира само до мен — става дума за пари, за много пари, с които съм обвързана. Дори и да се опитам да се отърва от тях, никой вече няма да ми повярва. Хрътките винаги ще душат след мен. Достатъчно е да си сваля бронята и дните ми ще бъдат преброени. Освен това… обичаш ли котки?
— Обожавам ги! Обещаха да ми подарят котенце съвсем скоро.
— Хубаво. Но кажи ми — как би се отървала от някоя котка, която е израсла при теб?
— Какво? Не бих го направила, разбира се.
— Така е, Джиджи. Имала съм много котки. Човек ги държи край себе си до края. Същото се отнася и за хората, Джиджи.
— Не те разбрах, Джоан.
— Какво да направя с Хюго? Той работи при мен от много години. Занимава се с единственото, което може — освен да проповядва, е което не може да се прехранва. Джиджи, лоялните служители са като „китайско задължение“ — също като котката. Вярно е, че биха могли да си намерят и друга работа. Но какво ще направиш, ако Джо ти каже: „Разкарай се. Приключихме“.
— Ще плача.
— Не мисля, че прислугата би се разплакала — за разлика от мен.
— Все някак ще се справя.
Джоан въздъхна.
— Същото важи и за този взвод, дето държа край мен. Имам достатъчно пари, за да се погрижа човек като Хюго никога да не живее в немотия. И въпреки това, повярвай ми, Джиджи, не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Ако има някакво решение, надявам се да го открия. Говоря, разбира се, и за своето положение. Нещо съвсем простичко, като пак да си сменя името, да си направя пластична хирургия на лицето и да замина някъде другаде.
— Само не си променяй лицето.
— Права си, ще го запазя. То принадлежи на Юнис, аз съм само квартирант. Ако го променя, Джо може да не го хареса — както и още неколцина други. — („Като започнеш с мен, шефе.“) „Няма да променя красивото ти личице, миличка. Обожавам го.“ — Ще го запазя, но навън винаги ще трябва да е забулено. Твърде често го показваха по новините, на твърде много корици е излизало. Но все си мисля, че има един начин да преодолея този проблем.
Джоан разглеждаше почти завършената картина с нещо като страхопочитание. Знаеше, че е наследила красиво тяло, оценяваше и добре изваяните форми на Джиджи, виждаше, че тези две „гръцки девойчета“ са всъщност Джоан и Джиджи, и не намираше нито един детайл, в който творбата да е нещо по-малко от перфектно копие на оригиналите.
И все пак „реализмът“ на Джо Бранка граничеше с фантазия. Тези две нимфи в езерото бяха сладострастни, чувствени и съблазнителни по начин, по който — тя знаеше — двете с Джиджи не бяха. Проснати върху набързо подредена платформа, разговарящи шепнешком за разни неща — от алкохолизъм до мръсни чинии.
— Какво мислиш? — попита я Джиджи. — Говори искрено, Джо не дава пукната пара за друго мнение освен своето.