Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Череп?
— Ами да, такъв един избелял от времето и след това оцветен в червено с помощта на магия череп. Свети със зелена светлина и излъчва странна енергия, която надига труповете.
Или аз нищо не разбирам, или…
— Бил ли си вече в тази гробница?
— Разбира се, нали ти казах.
— И защо досега не си взел артефакта?
— За какво ми е? Много по-интересно е да го изучавам в естествената му среда, така да се каже — Велхеор ритна главата на търкалящия се до нас мъртвец и тя отлетя в неизвестна посока. — Още първия път, когато стигнах до самия край на подземието, намерих черапа, но не го взех. Оставих го тук и се върнах след година — мъртъвците вече се бяха възстановили. Стана още по-интересно, но след това толкова много неща изникнаха, че не можех да намеря свободно време.
— Затова пък сега имаш много свободно време — намръщих се аз.
— Но сега ни е по път — сви рамене вампирът и веднага примижа лукаво: — Или се уплаши?
Стиснах зъби, изправих се мълчаливо и тръгнах към гробницата. Както се и очакваше, колкото по-близо отивахме към нея, толкова по-силна ставаше ужасната воня… и магическия фон. Сякаш каменната постройка излъчваше магия или, напротив, я акумулираше. Зарязвайки икономията, аз създадох слаб щит с филтриране на въздуха и най-накрая можех да поема дълбоко дъх.
— Върви първи — логично реших аз. — Вече знаеш какво е там.
— А къде е ловният ти дух? — саркастично напомни вампирът.
— Стига вече — изсумтях аз, едва сдържайки се да не го ритна в задника.
Все пак, най-кървавият вампир на хилядолетието и така нататък, може да не разбере душевния ми импулс.
Едва влизайки в гробницата, аз за пореден път съжалих, че все още не виждах нормално в тъмното. Трябваше да използвам последните останки от енергия за създаване на светеща топка.
— Леле, какви гробници са строили преди — ахнах от изненада.
Дори и при оскъдното осветление добре се виждаше колко старателно бяха направени стените, изградени от абсолютно еднакви и идеално подравнени камъни. А на тавана се виждаха странни плетеници, напомнящи ухилените муцуни на вампири по време на бой или нещо подобно.
— Натам сме — вампирът посочи към един тъмен коридор, водещ някъде под земята. — Мисля, че няколко часа ще ни стигнат.
— Толкова ли е дълбоко? — изненадах се аз.
— По-скоро трябваше да попиташ: „Толкова много неживи ли има?“ — подигравателно се засмя Велхеор. — Впрочем ако се постараеш, можем да се оправим и по-бързо. Какъв е резултатът сега? Седемдесет и три на трийсет и шест?
— Между другото, ако не бях аз, нямаше да се добереш до магьосниците — възмутих се аз. — Така че трябва да се водят и на моята сметка!
— Мечтай си — изсумтя вампирът. — Неудачни-ик.
Измъкнах кукри от ножницата, вдигнах Ледения меч и се устремих в дълбините на гробницата:
— Не изоставай!
Първите неживи се появиха още след първия завой. Въоръжени със съвсем прилични мечове и кой знае защо, светещи със странна червеникава светлина в тъмното. Да се гледа това изглеждаше доста страшно, но затова пък с такава подсветка никой не можеше да се приближи незабелязано. Гадовете се движеха много по-бързо, но си оставаха все така тъпи. Успях да поваля трима, преди Велхеор да пристигне и да се погрижи за останалите.
— Приеми го — посъветва ме вампирът. — Не можеш да ме изпревариш.
И наистина, колкото и да се опитвах да се добера първи до неживите, вампирът винаги ме изпреварваше. Единственото ми предимство би могъл да бъде Занаятът, но за съжаление той изобщо не действаше на мъртъвците. А да се състезавам в ръкопашен бой с Висш вампир просто нямаше смисъл. Но аз се стараех колкото можех. Вървяхме по подземния проход, от време на време попадахме на малки зали-гробници, пълни с мъртъвци и ги попилявахме безмилостно.
— Сто! — гордо ме информира Велхеор в поредната зала. — А ти колко направи?
— Няма значение — промърморих аз. — Къде е този твой череп, а? Времето минава. Не съм ял вече повече от ден.
— Подминахме го още преди три зали.
— Как така?! — подскочих аз.
— Ами така — спокойно отвърна вампирът. — Помниш ли голямата зала с неживите в пълни доспехи? Черепът лежеше в далечния ъгъл.
Опитах да си спомня нещо подобно, но цялото ни пътуване под земята за мен се сливаше в непрекъсната поредица от битки с мъртъвци. Нямах време да се оглеждам.
— А защо не каза по-рано?!
— Ти така се увлече от съревнованието — сви рамене вампирът. — Мислех, че няма да се успокоиш, докато не ме изпревариш.