Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Като че ли това е възможно — отвърнах раздразнено.
Върнахме се по обратния път и едва тогава осъзнах колко далеч бяхме отишли. А аз продължавах да газя неживите и не преставах да се радвам на Въздушния щит с филтриране на въздуха. Без него сигурно щях да съм полудял от ужасната смрад.
— А аз си мислех, че най-важният артефакт би трябвало да е в дълбините на подземието!
— Там беше — потвърди вампирът. — Но когато дойдох тук за първи път, аз го пренесох по-близо до изхода. Така че следващия път да не губя толкова време в търсене. Ти, разбира се, не знаеш, но в тази гробница има повече от няколкостотин стаи.
Ох, колко ми провървя, че Велхеор се оказа толкова предвидлив. Чувствах, че дори черепът да беше в хилядната зала, той пак щеше да ме влачи до края — ако вампирът искаше да получи нещо, беше невъзможно някой да гу разубеди.
Намерилите покой с помощта на кукри неживи бяха загубили цялата си натрупана енергия и вече не светеха в тъмното. Това значително облекчаваше живота ни, тъй като можеше да не се притесняваме от неочаквано нападение на случайно оцелели същества. Ето защо се изненадах, че веднага не бях забелязал търсения артефакт, той светеше в тъмното със същата слаба червена светлина като неживите. Вярно, че се търкаляше в най-отдалечения ъгъл, а и беше в някаква воняща купчина парцали.
— Могъщ артефакт в купчина боклук? — учудих се аз.
— Не, когато го намерих, стоеше на красива поставка — призна вампирът. — И го охраняваха невероятно силни неживи. Тогава бях в най-добрата си форма и ми се наложи доста да се поизпотя, а сега, в компанията на такъв слабак като теб, изобщо нямаше да си помисля да идвам тук.
— Е, много ти благодаря — без много да се обиждам, отвърнах аз. — Мога ли да го взема?
Вампирът махна с ръка:
— Вземи го. И да вървим вече, че много се забавихме.
— Ей! Нали заради теб го правим…
Но вампирът вече беше изчезнал зад ъгъла, без да ме изслуша. Нямах друг избор, освен да вдигна светещия череп и да побързам след Велхеор. Странно, но въпреки светенето черепът беше студен и в него не се усещаше никаква енергия. Или просто аз не можех да я усетя? В крайна сметка, съдейки по цвета, черепът оперираше с неизвестен за мен вид „магия“. При пръв удобен случай трябваше да помисля как можеше да се използва това…
Излизайки от подземието, ние веднага продължихме пътя си към замъка.
— Ей, а защо никой досега не е прочистил гробището от мъртъвците? — попитах Велхеор, хвърляйки прощален поглед на гробницата.
— Ти, разбира се, говориш за Майстори? — уточни вампирът и без да дочака отговор, продължи: — Както може би забеляза, Занаятът не действа на неживите. Затова проблемът не може да се реши ей така набързо — трябва да се събере армия, която да прочисти гробовете. А това не е толкова просто, а и няма гаранция, че изобщо ще подейства. Също така няма особени причини да се организира такава сериозна операция, защото мъртъвците не излизат от гробището, единствено от време на време навестяват моите земи.
Като цяло вампирът говореше логични неща. Империята си имаше достатъчно проблеми — пиратите в Шарено море, Шатерския халифат, особените отношения със земите на вампирите. Е, поне друидите бяха спокойни, винаги предпочитаха лошия мир пред каквато и да е война, дори с вампирите поддържаха неутралитет, макар че не можеха да ги понасят.
— Не си пълни главата с глупости — посъветва ме Велхеор. — По-добре проучи черепа, току-виж си разбрал нещо, за което и през ум не ми е минавало.
„Това си е добра идея“ — помислих си аз и с радост се заех с изучаването на намерения артефакт. Повъртях го и така, и иначе, опитах се да го сондирам по всички възможни начини, но така и не постигнах нищо, докато не си спомних за пръстена на нисшите вампири. В крайна сметка той също беше артефакт, работещ с непозната енергия. За да проверя хрумването си, аз взех черепа в ръката, на която носех пръстена, и веднага почувствах, че той убоде пръста ми с кратък импулс, но това стана толкова бързо и незабележимо, че изобщо не разбрах какво беше. За съжаление проучването на възможната връзка между пръстена и черепа се нуждаеше от задълбочена и продължителна работа, а за момента не разполагах с никакво време. Но прибирайки черепа, аз си отбелязах наум непременно да се заема с този въпрос веднага щом ми се открие свободна, и главното, спокойна минутка.
Замъкът беше вече съвсем близо, когато Велхеор неочаквано спря.
— Забеляза ли? — попита той.
— Какво по-точно?
Бях толкова уморен, че изобщо не вдигах поглед. Само от време на време поглеждах в краката си, за да не падна на някой стар гроб.