Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Накрая Калис се върна и Биго му докладва:
— Имаме храна за четири или пет дни, капитане, и малко допълнителни оръжия, но това са най-вече личните оръжия на всеки. Имаме много злато и скъпоценни камъни, защото сержантът грабна кесиите със заплатите и освен това разполагаме с малко билки и превръзки. Но същевременно цялото лагерно оборудване е загубено и мнозина от нас ще ожаднеят, ако не намерим вода.
— Тунелът — поясни Калис — очевидно води постепенно надолу и после към подножието на планините. Видях знаци, че някой неотдавна е използвал този път, може би преди месец, но не и по-рано.
— Хората от племената ли? — попита Ру.
— Няма значение — каза Праджи й се надигна. — Ако не искаме отново да се срещнем с гневната тълпа гущери, чакащи ей там — той посочи вратата, — трябва да потегляме.
— Готови ли са всички? — попита Калис.
Никой не се обади и капитанът се обърна към дьо Лунвил.
— Подреди ги в някакъв ред и да тръгваме, за да разберем къде води този проход.
Дьо Лунвил кимна, после подреди хората така, както когато яздеха. Чувство за сигурност обгърна Ерик, докато изпълняваше редките заповеди, и мракът и теснотията на тунела станаха малко по-поносими…
19.
Откритие
Проехтя гонг.
Ехото отекна във високите тавани от издълбан боядисан камък, понесе се през огромната зала и Вратарят се обърна. Миранда видя как я гледа с безизразната си физиономия, но без да направи какъвто и да било заплашителен жест, докато тя приближаваше.
Беше се носила над планините, след като напусна огромния град, известен като Некрополис — Градът на мъртвите богове. Като следваше напътствията, дадени й от гадателя в хана, тя се бе върнала в Мидкемия и беше намерила пътя за Новиндус и после Некрополис. Понесе се нагоре, водена от магичното изкуство, въпреки че беше уморена, и затърси митичното място на върха на планините, наречено Павилиона на боговете.
Накрая, когато трябваше да използува силите си, за да запази въздуха около себе си, откри каквото търсеше — чудесно място над един облак, огромни поредици от зали и галерии, които изглеждаха сътворени от лед и кристал, от камък и мрамор.
Облаците пооредяха и тя видя масивна сграда, построена на върха на най-голямата планина в околността, а в центъра й имаше едно-единствено огромно отверстие.
Тя се понесе през облаците, обграждащи Небесния град, и мина през вратата без усилие. Почувства само известна съпротива, докато минаваше, и разбра, че това е невидима преграда, задържаща въздуха и топлината.
Мъжът, който я следеше през огромната зала, се понесе над безкрайния гладък под, за да я посрещне. Тя бързо се огледа да види какво има около нея. Над главата й се издигаше изящен таван, висок може би над двайсетина метра, поддържан от мощни каменни колони, всяка избирана заради особената си красота. Тя се загледа в една от тях — изработена от масивен къс малахит: зелените вени на блестящо полирания камък можеха да задържат погледа часове наред. Розовият кварц беше също прекрасен, но зеленият камък я привличаше и омайваше и Миранда реши, че това е най-хубавата колона.
Подът на залата беше разделен на сектори от някаква слаба енергия. Миранда използва всичките възприятия, която имаше, и реши, че полетата не са бариери или клопки, а по-скоро нещо приличащо на подписи — като че ли всяка зона имаше специфично предназначение, но това бе отбелязано само за способните да усетят тези енергийни линии. И във всяка зона се движеха същества, човекоподобни на външен вид, но облечени в най-странните одеяния, които бе виждала.
Големите прозорци бяха направени от кристални плочи — толкова прозрачни, че приличаха на внезапно замръзнал въздух, а снежната покривка отвън отразяваше следобедната слънчева светлина от върховете и залата се къпеше в розови и златисти оттенъци. Хората, движещи се по огромния под, хвърляха дълги сенки. Многостенни глобуси от скъпоценни камъни излъчваха мека светлина, очевидно нямаща нищо общо с естествената.
Приближаващият се мъж се плъзна във въздуха, изправен царствено, като че ли носен от невидими носачи на тежка платформа, после леко стъпи на мраморния под. Миранда внимателно се спусна до него.
Няколко души се обърнаха, за да наблюдават срещата, но запазиха мълчание. Миранда свали качулката на наметката си, разтърси черната си коса и огледа залата още веднъж.