Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— А няма ли да могат да разчитат на тебе, приятелю, както разчитам аз?
— Докато съм в състояние — да. Но ние с вас сме горе-долу връстници, господарю. Именно за това ви говоря.
Бадир го погледна и вдигна почти празната си чаша. Мазур се изправи, взе гарафата от шкафа и му наля, а после допълни и своята чаша.
— Това беше изключително кратка поема — каза царят.
— Така е.
— Почти… като отбиване на номер.
— Почти, но не съвсем. — Министърът замълча за миг.
— Мисля, че той ви поднесе доста необичаен комплимент, ваше величество.
— Как така?
— Позволи ви да разберете, че е раздвоен. И не се опита да го скрие зад някакви пищни безсмислици.
Царят се замисли.
— Нещо не мога да разбера — каза след малко с известно раздразнение. — Амар ибн Хайран, помолен да напише нещо за рождения ми ден, ми поднася няколко реда — пожелание да има винаги изворна вода или вино в чашата ми. Това е всичко. Шест реда. И моят министър — моят поет — твърди, че това било комплимент?
Мазур остана невъзмутим.
— Той лесно би могъл да напише и повече, ваше величество, или най-малкото да заяви, че случаят е прекалено грандиозен за скромните му сили. Достатъчно опитен е, за да го направи, ако има желание да си играе на придворен. Което означава, че желанието му е било вие, пък и аз, да разберем, че е искрен и смята да си остане такъв.
— И това е комплимент?
— От такъв човек — да. Той ни казва, че ни смята за достатъчно умни, та да вникнем в посланието му от шест стиха и да го чакаме.
— А ще го чакаме ли, Мазур?
— Бих ви посъветвал, ваше величество.
Царят се изправи и отиде по мраморния под до красивия прозорец с изрисувани стъкла, отвори го широко и се загледа към вътрешния двор с бадемовите и лимонови дръвчета и фонтана, чиито игриви струи бяха осветени от запалените факли.
Улиците на града бяха тихи. Утре вече нямаше да са такива. Някъде в далечината се чуваше тих звън на струни и изпълнен с копнеж глас. Синята луна се беше вдигнала високо, обливайки с лъчите си отворения прозорец и плискащия се фонтан. Около нея блещукаха звездите и надничаха през листата на високите дървета.
— Доста мислиш за този човек — каза царят, докато гледаше навън в нощта.
— Мисля, ако ми позволите самонадеяно да сравня хората с небесните тела — все пак съм поет! — че тази пролет в небето на Рагоса са изгрели двете най-ярки комети, които сме виждали.
Бадир се обърна да го погледне и се усмихна.
— А ти, стари приятелю, къде слагаш себе си на този ярък небосвод?
Сега се усмихна и министърът.
— Нищо по-лесно от това. Аз съм луната във вашата сянка, добри ми господарю.
Царят се замисли и поклати глава.
— Не е вярно, Мазур. Луните са скитници. Твоят народ е наречен така на тях. Но ти си тук, надежден и неизменен.
— Благодаря, ваше величество.
Царят замислено скръсти ръце.
— Все пак луната е по-ярка от кометите. Макар и по-незабележима, защото сме свикнали с нея.
Мазур сведе глава, но не каза нищо.
— Ще излезеш ли утре вечер?
— Аз винаги ходя на карнавала, ваше величество — усмихна се Мазур. — За малко. Карнавалът е полезен — можеш да се пошляеш незабелязан, да усетиш настроенията в града.
— И само дългът ли те води навън, приятелю? Никакво удоволствие ли не ти носи тази нощ?
— Не съм казвал подобно нещо, господарю.
Този път и двамата се усмихнаха.
— Защо чиста вода от извора, Мазур? — попита по някое време Бадир и в гласа му се прокрадна смущение. — Защо не гъсто червено вино?
Министърът му обясни и това.
Когато Мазур бен Аврен се оттегли и се прибра в покоите си, Забира го чакаше.
Естествено тя беше останала на пиршеството до края и искаше да му зададе всички въпроси, които могат да се родят в мислите на толкова опитна придворна дама, чието желание е да се издигне в един непознат двор. Освен това деликатно му показа неизменния си стремеж да откликне на всичките му желания.
Всъщност тя цяла зима беше правила тъкмо това, за негово удоволствие и изненада. Мазур си мислеше, че вече е твърде стар, за да му се случи подобно нещо.
Когато вече се отпускаше в ласкавите прегръдки на съня и чувстваше до себе си голото й младо тяло, гладко като котка и топло като мечта, Мазур я чу да пита: