Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Сви рамене. Познат жест. Поне в това си беше същата.
Маската, зад която щеше наистина да се скрие, лежеше на масичката до огледалото. Тя беше за утре. Тази вечер в двореца на цар Бадир всички щяха да знаят, че е Джехане. Каквото и да значеше това.
Глава 13
— Хареса ли ти? — попита царят на Рагоса своя министър.
Мазур бен Аврен, излегнат върху възглавниците, вдигна поглед към него.
— Би трябвало аз да ви задам този въпрос.
Бадир се усмихна.
— На мене не е трудно да ми се угоди. Харесаха ми храната и компанията. И музиката беше чудесна, особено духовите инструменти. Твоят нов музикант от Рониза е истинско откритие. Добре ли му плащаме?
— Повече от добре, за съжаление. Имаше и други желаещи да ползват услугите му.
Царят отпи от чашата си и замислено я вдигна срещу светлината на най-близката свещ. Сладкото вино беше прозрачно и бледо като звездната светлина, като луната, като северните момичета. Уви, въображението му не успя да роди по-оригинално сравнение. Вече беше доста късно.
— Какво ще кажеш за стиховете тази вечер? Оказа се, че стиховете са проблем.
Министърът не бързаше да отговори. Двамата отново бяха сами в покоите на царя. Бен Аврен се запита за кой ли път през всичките тези години седят така в края на нощта.
Втората жена на Бадир беше умряла преди шест зими, при раждането на третия му син. Царят така и не се ожени повече. Имаше наследници, а политическите интереси не го заставяха да предприеме подобен съюз. За един монарх понякога беше полезно да остане необвързан — предложения не липсваха, а преговорите щяха да се точат дълго. Трима владетели имаха основание да се надяват, че дъщерите им ще седнат на трона на богатата Рагоса в Ал-Расан.
— А вие какво мислите за стиховете, ваше величество?
Беше необичайно за министъра да отговаря на въпроса с въпрос. Бадир вдигна вежди.
— Проявяваш предпазливост, стари приятелю? Пред мене?
Мазур поклати глава.
— Не е предпазливост. Всъщност се чувствам несигурен. Може би… съм донякъде предубеден, тъй като имам свои разбирания за поезията.
— Това обяснява някои неща.
— Знам — усмихна се Мазур.
Царят се облегна назад и протегна крака върху любимата си скамейка.
— Какво мисля ли? Мисля, че повечето стихове бяха посредствени. Обичайните образи. Освен това ми се струва, че долавям някакъв конфликт в стиховете на нашия приятел ибн Хайран — не знам дали е нарочно, или се опитва да го скрие.
Министърът кимна замислено.
— Това ми се струва очевидно. Макар че ще си помислите, че ви лаская.
Погледът на царя издаваше нетърпеливо любопитство. Мазур отпи от виното си и продължи:
— Ибн Хайран е твърде честен поет, ваше величество. Той може да излъже с думи или постъпки, но не и в стиховете си, струва ми се.
— И какво може да се направи?
— Нищо. Ще почакаме и ще видим какво ще реши.
— Не трябва ли да опитаме да повлияем на решението му? Ако знаем какви са собствените ни желания?
Мазур поклати глава.
— Той знае какво може да очаква от вас, ваше величество.
— Така ли? — попита Бадир малко остро. — Аз пък не знам. Какво може да очаква той от мене?
Министърът му остави чашата и се поизправи. Бяха пили цяла нощ — и по време на пиршеството, и сега, докато бяха сами. Бен Аврен беше уморен, но умът му работеше ясно.
— Вие решавате, ваше величество, на на мене ми се струва, че може да има всичко, което пожелае, стига да остане при нас.
Настъпи тишина. Това, което казваше министърът, беше изключително важно.
— Толкова ли ми е нужен, Мазур?
— Не, ваше величество, ако решим да си останем това, което сме. Но ако искате да имате повече, тогава наистина ви е нужен.
Двамата отново замълчаха.
— Разбира се, че искам повече — обади се най-сетне Бадир.
— Знам.
— Ще могат ли синовете ми да се справят с по-големи владения, когато вече няма да ме има? Способни ли са на това?
— Мисля, че да. С известна помощ.