Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Бащата рече безпомощно:
— Слушай, тате! Слушай какво ще ти кажа, само за минутка.
— Не ща нищо да слушам. Казах вече какво ще направя.
Том докосна баща си по рамото.
— Татко, ела в къщи. Искам да ти кажа нещо. — И както вървяха към къщата, той извика: — Майко, ела тук за малко, моля ти се!
В кухнята светеше фенер и имаше чиния, пълна догоре със свински ребра. Том рече:
— Вижте какво, знам, че дядо има право да реши дали да дойде, или не, но не можем да го оставим тук. Всички знаем това.
— Разбира се, че не може да го оставим — каза бащата.
— Добре, ето какво. Ако го хванем и го вържем, може да го нараним, а и той тъй ще побеснее, че може и сам да се нарани. А сега не можем да спорим с него. Най-добре ще е да го напием. Имаме ли уиски?
— Не — отговори бащата. — Нито капка. И Джон няма. Когато не пие, капчица не можеш да намериш у него.
Майката рече:
— Том, беше ми останало половин шише успокоително лекарство — бях го взела за Уинфийлд, когато го боляха ушите. Мислиш ли, че ще свърши работа? Когато чувствуваше силни болки, давах му от това лекарство и то го приспиваше.
— Да опитаме — каза Том. — Къде е то, майко? Да опитаме, пък каквото стане.
— Хвърлих го на боклука — рече майката. Тя взе фенера, излезе и след миг се върна с едно стъкло, пълно до половината с черно лекарство.
Том го пое от нея и го опита.
— Не е лошо на вкус — забеляза той. — Свари чаша черно кафе, добро и силно. Сипи вътре, да речем, една чаена лъжичка. Не, по-добре ще е повечко — две супени лъжици.
Майката отвори печката, сложи вътре до самите въглени кафеника и сипа в него вода и кафе.
— Ще трябва да му го дам в тенекиена кутия — каза тя. — Всичките чаши са прибрани за път.
Том и баща му се върнаха на двора.
— Мисля, че имам право да казвам какво ще направя. Кой яде тези ребра? — викаше дядото.
— Ние — отговори Том. — Майка ще ти даде чаша кафе и малко свинско.
Дядото влезе в къщи, изпи кафето си и изяде дела си от свинското. Вече бе по-светло и всички тихо наблюдаваха стареца през вратата. Те видяха как той се прозя и люшна, как облегна ръце на масата, обори на тях глава и заспа.
— Той без друго беше изморен — рече Том. — Оставете го тъй.
Сега всички бяха готови. Бабата, със замаяна глава и още сънена, казваше:
— Какво значи това? Какво сте се надигнали всички тъй рано?
Но като се облече, тя се успокои. И Рути и Уинфийлд бяха будни, ала притихнали, под действие на умората от предишния ден, и клюмаха глави. Светлината бърже се разстилаше над земята. И суетнята, обхванала семейството, замря. Всички стояха като вдървени и никой не дръзваше да направи решителната крачка за заминаването. Сега, когато дойде моментът да тръгват, те бяха обзети от уплаха също като дядото. Очите им лека-полека почнаха да различават очертанията на навеса и фенерите избледняха, докато накрая престанаха да хвърлят кръгове жълта светлина върху земята. Звездите изчезнаха една по една, подгонени на запад от зората. А всички членове на семейството продължаваха да стоят вцепенени като лунатици и очите им гледаха в далечината, без да виждат подробностите, възприемайки само общия вид на зората, земята и околния пейзаж.
Единствен Мюли Грейвс сновеше насам-натам безспир, надничаше в камиона през пролуките на капаците, удряше силно с юмрук резервните гуми, поставени отзад. Най-сетне той се приближи до Том.
— Ще преминеш ли границата на щата? — запита той. — Ще нарушиш ли декларацията?
И Том се отърси от вцепенението си.
— Божичко, скоро ще изгрее слънцето! — възкликна високо той. — Трябва вече да тръгваме. — Отърсиха се от вцепенението си и другите и се упътиха към камиона. — Хайде — рече Том. — Да донесем дядо. — Бащата, чичо Джон, Том и Ал влязоха в кухнята, където спеше дядото, оборил глава на ръце, и където върху масата се бе отбелязала линия засъхващо кафе. Те подхванаха дядото под мишниците и го изправиха на крака, а той мърмореше и ругаеше здравата като пиян. На двора го вдигнаха на ръце и го понесоха. Том и Ал се качиха на камиона и като поеха стареца под мишниците, внимателно го вмъкнаха горе. Ал отвърза брезента от единия край и те завиха с него дядото, като поставиха под брезента край него един сандък, та дядото да не чувствува върху себе си тежестта на покривалото.
— Непременно ще сложа една дъска — каза Ал. — Още довечера, като спрем да нощуваме. — Дядото мърмореше, без да може да се събуди напълно, и веднага щом го сложиха да легне, отново дълбоко заспа.