Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Люк се замисли за десетките пъти, в които бе минавал покрай някой плачещ в коридора на болницата, някой, на когото току-що са съобщили лошата новина; жена, която крие лицето си в дланите, изпадналият в шок мъж до нея, борещ се да запази самообладание. Дали би могъл да преброи случаите, в които е излизал от операционната, свалял е ръкавиците и маската си, поклащал е глава и е отивал с каменно лице при чакащите добри новини близки. Беше се научил да вдига стена между себе си и пациентите и семействата им. Не можеше да си позволи да съпреживява болката им. Навеждаше глава и почиташе мъката им, но само за миг. Ако се опиташе да поеме товара им, нямаше да изкара и година в болницата.
Мъката на момичето, треперещо в ръцете му, беше безкрайна. Плачеше толкова горко, че можеше да удави света в нещастието си. Щеше дълго да пропада в пропастта на своята скръб, без да има за какво да се хване.
Люк предполагаше, че има някакъв период, след който болката преминава, но той сигурно зависеше от това колко дълго си познавал починалия. Беше виждал вдовици, които, омъжени от петдесет години, тръгват с усмивка към гроба си, защото вярват, че в смъртта ще се съберат отново със съпрузите си. Разбира се, че за нея нямаше утеха. Колко ли време щеше да мине, преди Лани да се научи да понася ежедневната болка от липсата на Джонатан и да живее с мисълта, че го е погубила тя?
Хората се срутват и от по-малко, оставят скръбта да ги погълне. Никой не може да ти гарантира, че ще успееш да преодолееш нещо подобно. Люк щеше да й помогне. Трябваше. Смяташе, че владее всички необходими умения за това. Беше обучен. (Госпожо Паркър? Направихме всичко, което можахме за сина ви, но се боя, че…) Надяваше се, че мъката й няма да полепне и по него.
Лани се поуспокои малко и започна да трие очи с опакото на дланите си.
— По-добре ли си? — попита Люк и вдигна брадичката й. — Искаш ли да излезем да подишаш малко чист въздух?
Тя кимна.
След петнайсет минути вече вървяха ръка за ръка към смрачаващия се хоризонт. Лани си бе измила лицето. Беше се облегнала на рамото на Люк като влюбено момиче, но имаше най-тъжната усмивка на света.
— Какво ще кажеш да пийнем нещо? — попита той. Влязоха в тъмен моден бар и той поръча два скоча.
— Мога да се надпивам с теб, докато паднеш под масата — предупреди го тя с тъжен смях. Чукнаха чаши, все едно празнуваха нещо. След първото питие Люк се изпълни с топлината, с която започваше всяко алкохолно опиянение, но Лани изпи три и нищо й нямаше, само усмивката й стана малко по широка.
— Искам да те питам нещо. За него — каза Люк, сякаш ако не произнесе името, въпросът ще е по-безболезнен. — След всичко, на което те е подложил, как така продължи да го обичаш толкова силно? Струва ми се, че не те е заслужавал…
Тя вдигна чашата за ръба.
— Мога да ти дам всякакви оправдания, като например че тогава времената бяха такива, съпругите очакваха мъжете им да кръшкат. Или че Джонатан просто си беше такъв и трябваше да го приема. Но не това са истинските причини… Не знам как да го обясня. Винаги съм искала да ме обича по начина, по който аз го обичах. Той ме обичаше, сигурна съм. Но не така, както аз исках от него. С много хора е същото. Единият партньор не обича другия достатъчно, за да спре да пие, да играе хазарт или да изневерява. Единият дава, а другият взима. Този, който дава, иска да спре.
— Но никога не го прави — каза Люк, макар че не бе сигурен дали е така.
— Понякога този, който дава, трябва да се откаже, но невинаги го прави. Не може. Аз не бях способна да се откажа от Джонатан. Можех да му простя абсолютно всичко.
Люк видя как очите й се наливат със сълзи и смени темата.
— Ами Адаир? От това, което ми разказа, ми се струва, че е бил влюбен в теб.
— Той обича така, както огънят обича дървото — тъжно се засмя тя. — Отначало ме объркваше, признавам. В един миг прави всичко, за да ме очарова, а в следващия — вече ме унижава. С него всичко беше игрички и номера. Мисля… че просто искаше да види дали може да ме принуди да го обичам. Защото според мен никой никога не го беше обичал.
Тя застина, скръстила ръце в скута си, и от очите й потекоха сълзи.
— Виж какво направи… Сега отново ще започна да плача. Не искам да плача пред други хора. Не искам да те излагам. Да се върнем в хотелската стая. Можем да попушим малко трева.
Люк се оживи, когато си спомни голямото найлоново пликче с марихуана.