Скритият оазис

Гласът му прегракна и той спря. След дълга пауза вдигна глава и я погледна.

— Казвам ти, Фрея. Каквито и да са останалите ми разсъждения за нахлуването в Ирак — а те не са особено благосклонни, — не мога да обвиня Буш, че смъкна Саддам от власт, колкото и зле да нагласи повода. Този тип беше чудовище. Абсолютно чудовище.

Взе чашата си от пясъка и я допи. На Фрея й се искаше да каже нещо, да го успокои, но всичко, което й идваше наум, беше повърхностно и несериозно, изцяло в разрез с ужаса, който лъхаше от току-що чутата история. Затова направи единственото, което можа да измисли, за да покаже, че знае какво е да изпитваш вина и съжаление във всеки миг, когато си буден, а и много пъти, когато спиш.

— Сестра ми разказвала ли ти е какво се случи между нас? — попита тя, свали ръка от рамото му и обви ръце около раменете си. — Защо не си говорихме толкова дълго?

Той я погледна.

— Не. Никога не е ставало дума за това.

Фрея кимна. Сега бе неин ред да се вторачи в жаравата, която пулсираше и блещукаше като живо същество. Последва нова пауза — никога не бе говорила за това с друг човек, никога, беше прекалено болезнено. Накрая пое дълбоко дъх и започна.

Разказа как след смъртта на родителите им при катастрофа Алекс и годеникът й Грег се върнали в семейния дом, за да се грижат за нея. Как Грег винаги проявявал внимание към Фрея, шегувал се и флиртувал, как флиртуването се засилило, когато заживели под един и същи покрив. Как в началото всичко било уж на шега и само от негова страна, но след известно време, поласкана, Фрея започнала да му отвръща. Онова, което започнало като целувки и милувки — нередно, разбира се, но извинимо, — бързо преминало в нещо съвсем долно. Тя и Грег скачали в леглото в мига, когато Алекс тръгвала за работа сутрин, и оставали там до няколко секунди, преди да се върне вечерта. Как всичко това продължавало, докато Алекс и Грег обсъждали сватбата си… и един ден сестра й си дошла по-рано и — неизбежно и съкрушително — ги заловила в леглото.

— Не се разсърди — продължи Фрея и избърса очите си с ръка. — Беше потресена, но не и сърдита. По-добре да се беше разгневила, да бе крещяла, да се нахвърли върху мене, но тя само изглеждаше толкова тъжна, така самотна…

Изхлипа и отново избърса очи. Флин хвана ръката й; седяха в мълчание, хипнотизирани от примигващите езичета на огъня. Чакалите отново завиха, този път зад тях, по на север; воят им отекваше в нощта като скръбна ария.

— Затова ли направи онова при Хасан? — попита той след малко. — Като се съгласи да се съблечеш. Като начин…

— … да се покая? — довърши Фрея. — Е, и двамата сме направили неща, които се опитваме да изкупим.