Скритият оазис

— Може би скалата се споменава само за отвличане на вниманието — предположи Фрея, докато се навеждаше над огъня да долее и своето канче. — А в последна сметка да няма нищо общо с оазиса.

Флин сви рамене и си погледна часовника.

— Изгревът е само след няколко минути, така че ще видим ще стане ли нещо. Както вървят нещата обаче, имам неприятното усещане, че може да си права, а аз да съм се издънил. И, уверявам те, не за първи път.

Отпи още глътка и погледна на изток. Пустинята бе гладка на няколкостотин метра, а след това почваше гъмжило от дюни, пясъчните им върхове ставаха по-високи и по-стръмни. Фрея се загледа към небето. Двамара с Флин посрещнаха зората, която ставаше розова, а после небето се обагри в зелено и перленосиво докато пейзажа постепенно преливаше от небесносиньо към жълто и оранжево. След още няколко минути червеният купол загоря с все по-дълбоки окраски. Показа се горният ръб, после бавно, като мехур разтопен в далечината, слънцето изплува над върховете. Пустинята като пурпурна крива започна да се движи като че ли се разтапяше наоколо, някак се огъна и заблестя, едва доловимо се затопляше от огромната топлина. Очите им се движеха и двамата гледаха ту слънцето, ту каменната кула, за някакъв знак и очакваха нещо, каквото и да е, да се открие пред тях. Но скалата беше неотстъпваща, черна и наклонена, непроменена, без да се разкрива нищичко дори когато слънцето се издигна на хоризонта, а зората се сля с неговия пек. Флин и Фрея погледаха още малко слънцето, после поклатиха глави. Надеждата им за някакви открития не се беше осъществила. Бяха пътували напразно.

— Поне се порадвахме на красивата природа — унило отбеляза Фрея.

Започнаха да събират екипировката си, за да се върнат обратно към цивилизацията. Засипаха и огъня с пясък.

— Останало ни е доста гориво — въздъхна Флин, като затваряше преносимия хладилник в кабината. — Можем да пообиколим още малко. — Имам предвид, да полетим още малко, да не сме пропуснали нещо. Предлагам да се насо…

Не можа обаче да довърши, Фрея изведнъж ахна и го сграбчи за китката.

— Виж! Там! — Беше протегнала ръка на запад и сочеше фасадата на Гилфа. Флин се вгледа в издигащата се скала — на десетина метра от равнището на пустинята, се беше появило миниатюрно светло петно — ясно се виждаше на фона на оранжево-жълтеникавия камък.

— Какво е това, по дяволите!?

Флин направи крачка напред. Фрея продължаваше да стиска ръката му. Взираха се в блестящото петно и се опитваха да разберат какво е това, какво го предизвиква.

— Нещо в скалата ли е? — попита тя. — Което отразява светлината към нас?

Флин стоеше с ръка над очите, със съсредоточено свити вежди. После изведнъж издърпа ръката си, изтича няколко крачки към Гилфа, обърна се и вдигна очи към извитата скала.