Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Колко време ще е полетът? — попита той, като смачка кърпичката и я метна встрани.
До него Бутрос Салах допушваше поредната си цигара до филтъра.
— Четиридесет минути — изхриптя той. — Максимум един час. Вече сме изпратили хора на мястото, така че няма да го пропуснем. Кайро?
— Уредено е — отвърна Гиргис, докато вдигаше мобилния си телефон. — Лиърджетът излетя преди петнайсет минути.
— Тогава изглежда всичко е наред.
— Така изглежда.
Салах хвърли цигарата и запали нова.
— Наистина ли мислиш, че всичко ще е както ни го описват? Всичко ли е истина?
Гиргис сви рамене и приглади косата си с ръка.
— Осман положително мисли така. А по всичко личи, че и Броуди. Ще трябва да се уверим с очите си.
— Невероятно. Абсолютно невероятно.
— Петдесет милиона долара, Бутрос, това е невероятното. Останалото е само…
Гиргис отново сви рамене и махна пренебрежително с ръка. Продължиха да наблюдават как качват на вертолетите алуминиевите сандъци.
63.
Западната пустиня
Гилф Кебир
Отдалече приличаше на малък бял бръмбар, който пълзеше в пустошта и я оглеждаше с единственото си блестящо око. Едва когато се приближи, се видя какво е — очукана бяла тойота ланд крузър, която криволичеше през пустинята; багажникът на покрива й беше претъпкан с двайсетлитрови туби. Острият лъч светлина идваше от единствения й работещ фар.
Макар теренът да беше насечен, шофьорът, изглежда, познаваше местността и знаеше откъде точно да мине; дори в най-сложните участъци скоростта рядко падаше под 50 км/час и ставаше двойно по-висока на равните чакълести участъци, осеяли околността като огромни езера. Колко души имаше в тойотата, не можеше да се каже, защото вътре беше съвсем тъмно, макар че по едно време колата спря и някой слезе откъм дясната страна, вдигна края на наметалото си и се облекчи върху пясъка — така че вътре пътуваха поне двама. Освен това и явното желание на шофьора да се придвижи колкото може по-бързо, всичко друго около колата беше загадка — самотна бяла точица, проправяща пътя си през сухата пустош; ревът на двигателя отекваше из пясъците, предницата й залиташе насам-натам, като че ли душеше някаква следа в югозападна посока.
Откриха купчина сухи дърва под една издатина на скалния масив — обичайна практика на бедуините, обясни Флин, било да се оставят такива запаси под видимите забележителности. Накладоха огън и си облякоха още дрехи, тъй като застудя осезателно, и постлаха одеяла на земята. Флин отвори преносимия хладилник, извади почернели от огън канчета и тенджери, направи кафе и стопли боба, който Фрея бе взела от кухнята на сестра си.
— Също както когато с Алекс бяхме малки. — Тя се приближи към огъня и обгърна краката си с ръце, взираше се в тънката оранжева луна над дюните на изток. — Татко непрекъснато ни водеше на екскурзии. Кладяхме си огън, ядяхме боб, преструвахме се, че сме индианци или ранни заселници — всъщност по-често спяхме на открито, отколкото вкъщи.
Флин отпи глътка кафе и разбърка тенджерата, в която се топлеше бобът.
— Завиждам ти. Представата на баща ми за приятно прекарване беше да ни праща с брат ми в музея „Ашмолиън“ да рисуваме антични вази.
— Имаш брат?
По някаква причина Фрея се изненада.
— Имах. Хауи. Умря, когато бях на десет години.
— Съжалявам. Нямах представа…
Той сви рамене и продължи да разбърква боба.
— Кръстен е на Хауард Картър, откривателя на Тутанкамон. И макар и да звучи смешно, умря от абсолютно същия тип рак. Картър поне е изкарал до шейсет, а Хауи беше само на седем. Понякога ми е мъчно за него. Всъщност доста често.
Той завъртя лъжицата за последен път в тенджерата и я свали от огъня.
— Мисля, че вече става за ядене.
Сипа боба в две пластмасови чинии и подаде едната на Фрея. Нахраниха се, без да говорят, от време на време очите им се вдигаха и се срещаха. След като свършиха, Флин почисти чиниите — изтри ги с пясък, който после отми с шепа вода — и седнаха с кафето и шоколадчетата, които бе взела Фрея. Флин се облегна на скалата, а Фрея се изтегна до огъня.