Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Всеки древен египтянин, който е видял скалата, неминуемо би направил тази връзка — продължи Флин. — Вече знаем, че между Хепри и оазиса има силна връзка — спомни си текста от стелата в Абидос: че когато Окото на Хепри е отворено, тогава ще се отвори и оазисът. А когато е затворено, оазисът няма да се види дори от най-зоркия сокол. Нещо обаче винаги не ни достигаше, липсваше ни някаква важна съставка от уравнението. Ти я откри, когато разпозна образа на скалата върху стелата. А сега изглежда, че когато са споменавали Окото на Хепри, древните не са използвали израза само метафорично, а са имали предвид нещо съвсем определено — това тук.
Отново прокара лъча на фенерчето по извивката на черния камък.
— Вече всичко си пасва, но нямам представа какви са причините — може би някакво взаимодействие между скалите, изгрева и оазиса. Те по някакъв начин се свързват, а комбинираният ефект от това ще разкрие местонахождението на оазиса. Или поне се надявам да стане така. Изминахме прекалено дълъг път, за да се озовем тук и да се окаже, че съм сбъркал.
Посвети още малко с фенерчето, после го изгаси. — Хайде — подкани я. — Да си направим бивак.
61.
Кайро
Лиърджетът имаше някакви проблеми със зареждането, така че когато Ангълтън най-после пристигна в Кайро, вече беше тъмно. За миг той се поколеба дали да не се отбие до посолството, за да вземе душ и да хапне — последно се беше нахранил нормално вчера следобед, — но времето този път не беше на негова страна и той реши да вземе такси право до къщата на Моли Кирнан в южните предградия. Нямаше признаци тя да е там, затова се качи отново на таксито и отиде до Агенцията за международно развитие на САЩ. Охранителят на гишето — Мохамед Шубра според табелката на ризата — му съобщи, че да, госпожа Кирнан все още е в сградата и работи в офиса си на третия етаж.
— Падна ми — изсъска Ангълтън, пъхна ръка под сакото си и тръгна към асансьорите. Мислеше за прекалено много неща, за да обърне внимание на охранителя, който вдигна телефона, набра някакъв номер и прошепна нещо.
Третият етаж беше тъмен, единственият признак на живот беше тънката ивица светлина, излизаща изпод една врата. Вратата на Кирнан. Ангълтън извади Миси от презраменния кобур, махна предпазителя и тръгна към светлината. По челото му бе избила пот, въпреки че климатикът в сградата работеше. Той стигна до вратата, провери отново предпазителя, вдигна ръка да почука, но се отказа. Вместо това сграбчи дръжката, рязко отвори вратата и вдигна Миси пред себе си, докато влизаше. Моли Кирнан започна да се надига от бюрото.
— С какво мога да…
— Затвори си глупавата уста и си дръж ръцете така, че да ги виждам — изквича Ангълтън, държеше пистолета насочен към гърдите й. — Мисля, че е крайно време двамата с тебе да си поговорим.
62.
Военното летище в Масауи, оазисът Карга
Романи Гиргис седеше и наблюдаваше как потокът алуминиеви сандъци се извозва от хангара и се насочва към тежкотоварните вертолети „Чинук“. Човек с бял работен гащеризон отбелязваше всяко постъпление в списъка си, след това показваше за кой от хеликоптерите е предназначено. Всичко се осветяваше в студена светлина от десетината дъгови лампи, разположени по пистата. Както всъщност можеше да се очаква, всичко приличаше на военна операция — работници пренасяха сандъците от хангара до вертолетите, други стояха наведени над тезгяхите и проверяваха по списък внушителното въоръжение: пистолети „Браунинг“ М1911, автомати ХМ8 и „Хеклер & Кох“ МР5, полуавтоматични карабини М249, дори няколко минохвъргачки М224. Пък и това бяха само оръжията, които Гиргис познаваше. Неведнъж беше питал дали всичко това е необходимо, дали не прекаляват — толкова голяма огнева мощ, толкова технически нововъведения. След толкова години чакане и при такъв голям залог обаче той приемаше, че е по-добре да прекали, отколкото да не бъде предпазлив. Пък и така или иначе, вече не можеше да се намеси. Не го интересуваше дори да доведат и цяла армия, стига да му платят. Което скоро щеше да стане. Петдесет милиона долара, директно в швейцарската му банкова сметка. Крайно време беше.
Извади влажна кърпичка от джоба си и се огледа да види къде са най-близките му хора. Ахмед Осман беше в хангара и разговаряше с хората в бели гащеризони; Мохамед Касри крачеше покрай чинуците и говореше по мобилния си телефон — явно обясняваше летателния им план на генерал Зауи, за да не им се пречкат военните. А близнаците бяха заедно в тоалетната — удивително, но те дори и пикаеха заедно.