Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Така че бе естествено да изпитвам огромно любопитство и желание да видя къде живееше. Домът му бе голяма каменна къща на един хълм, на километри от главния път, а наоколо, докъдето поглед стигаше, имаше само дървета и сняг. Къщата бе доста внушителна, но не и наполовина толкова готическа и грамадна, колкото тази на Франсис. Бях слушал прекрасни истории не само за градината, но и за вътрешността на дома — атически вази, майсенски порцелан, картини от Алма-Тадема148 и Фрит149. Но градината бе покрита със сняг, а Джулиан явно не си бе у дома, или поне не отвори вратата.
Хенри погледна надолу по хълма към мястото, където чакахме в колата. Бръкна в джоба си, извади лист хартия и написа бележка, която сгъна и пъхна в процепа на вратата.
— Има ли студенти в екипите? — попита Хенри на връщане към Хампдън. — Не искам да се включим, ако ще изглеждаме подозрителни. Но съгласете се, че от друга страна ще изглежда доста коравосърдечно, ако просто се приберем вкъщи?
Замълча, размишляваше.
— Може би трябва да проверим. Чарлс, на теб ти се събра доста за един ден. По-добре е да се прибереш.
Оставихме близнаците, а ние тримата се върнахме в студентското градче. Очаквах, че търсачите ще са се уморили и разотишли, но с изненада установих, че са по-дейни от всякога. Имаше полицаи, служители на колежа, скаути, работници от поддръжката, охранители, около тридесет студенти (някои в официалната група, която явно се състоеше от представители на Студентския съвет, а останалите просто така), както и тълпи от града. Множеството бе голямо, но когато от върха на хълма тримата погледнахме надолу, хората ни се сториха странно притихнали и дребни на фона на ширналия се сняг.
Спуснахме се по хълма, Франсис бе кисел, защото не искаше да идва и вървеше на няколко крачки зад нас. Смесихме се с тълпата. Не ни обърнаха никакво внимание. Зад себе си чух неясното и насечено гъргорене на радиостанция. Стреснах се, защото, вървейки заднешком, се бях натъкнал на началника на охраната.
— Внимавай — извика той. Беше нисък и дебел мъж, с вид на булдог и с жълтокафяви петна по носа и долната част на лицето.
— Извинявайте — побързах да кажа. — Бихте ли ми казали какво…
— Колежанчета — измърмори той и извърна глава, сякаш за да се изплюе. — Препъват се, пречкат се, не знаят какво по дяволите да правят.
— Точно това се опитваме да разберем — сопна му се Хенри.
Охранителят се обърна рязко, но погледът му някак си пропусна Хенри и се спря на Франсис, който бе спрял на едно място и гледаше в пространството.
— Ето те и теб, а? — каза злобно охранителят. — Господинчото, който живее извън студентското градче, но си мисли, че може да спира на служебния паркинг.
Франсис се стресна, в очите му се появи ярост.
— Да, ти. Знаеш ли колко неплатени глоби имаш? Девет. Точно миналата седмица съобщих номера на колата ти в кабинета на декана. Могат да ти наложат изпитателен срок, да ти го отразят в досието, могат да ти направят какво ли не. Да ти забранят да ползваш библиотеката. Ако питаха мен, щях да те тикна в затвора.
Франсис зяпна срещу него. Хенри го хвана за ръкава и го издърпа встрани.
Дългата и разкъсана редица на хората от града вървеше бавно през снега, някои от тях апатично удряха по земята с пръчки. Застанахме в края и влязохме в крачка.
Съзнанието, че тялото на Бъни всъщност се намира на около три километра на югозапад, не придаваше особен интерес или настойчивост на търсенето ми, мъкнех се като в мъгла, а очите ми бяха забити в земята. Начело на редицата няколко щатски патрули и полицаи вървяха с наведени глави и говореха тихо, а край тях подтичваше и лаеше една немска овчарка. Въздухът бе душен, небето над планините — тъмно и предвещаваше буря. Палтото на Франсис плющеше и се издуваше театрално от вятъра. Той не спираше да се оглежда крадешком, за да види дали инквизиторът му не е наблизо, а от време на време се покашляше леко и самосъжалително.
— Защо, по дяволите, не си платил тези глоби? — му прошепна Хенри.
— Остави ме на мира.
Стори ми се, че часове наред пъплехме през снега, докато накрая силните бодежи в краката ми не се превърнаха в неприятно изтръпване. Тежките обувки на полицаите хрущяха зловещо в снега, а палките им се полюляваха тежко на големите им колани. Един хеликоптер се спусна с рев над дърветата, за миг се задържа над нас, а после се отправи в посоката, от която бе дошъл. Смрачаваше се и хората тръгнаха обратно по изпотъпкания склон, за да се приберат вкъщи.