Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Разказа ми за единствения път, когато си спомня, че е видяла баща си, точно преди двамата с майка й да загинат. Валяло сняг, Чарлс спял, а тя седяла в детското си креватче и гледала през прозореца. Баща й бил на двора, облечен със стар сив пуловер и хвърлял снежни топки по оградата.
— Сигурно е било в ранния следобед. Не знам какво правеше там. Помня само, че го видях и толкова много исках да отида при него, че се опитах да изляза от креватчето. Тогава влезе баба, вдигна пречките, за да не изляза, а аз заплаках. Братът на баба, който живееше с нас, чичо Хилари, влезе в стаята и ме видя да плача. Каза: „Горкото момиченце“, прерови джобовете си, накрая откри една рулетка и ми я даде да си играя.
— Рулетка?
— Да. Знаеш ги, от онези, които се прибират с плясък, когато натиснеш едно копче. С Чарлс вечно се карахме за нея. Все още е някъде у дома.
Събудих се късно на другата сутрин, стреснат неприятно от почукването по вратата.
Отворих и видях Камила. Изглеждаше така, сякаш се бе облякла набързо. Влезе и заключи вратата след себе си, а аз мигах сънливо, навлякъл халата.
— Излизал ли си днес?
Паякът на тревогата пропълзя по тила ми. Седнах на леглото.
— Не, защо?
— Не знам какво става. Полицаите разговаряха с Чарлс и Хенри, дори не знам къде е Франсис.
— Какво?
— В седем сутринта дойде един полицай, за да говори с Чарлс. Не каза какво иска. Чарлс се облече и излезе с него, а по-късно, в осем, ми се обади Хенри. Попита ме дали ще имам нещо против, ако тази сутрин закъснее? Попитах го какво има предвид, защото не се бяхме разбирали да се виждаме сутринта. „Благодаря — каза той. — Знаех, че ще разбереш, от полицията са тук, искат да ми зададат няколко въпроса за Бъни.“
— Уверен съм, че всичко ще бъде наред.
Прокара ръка през косата си — жест, който бе признак на раздразнение и напомняше за брат й.
— Това не е всичко — продължи тя. — Навсякъде е пълно с хора. Репортери. Полицаи. Истинска лудница е.
— Търсят ли го?
— Нямам представа какво правят. Явно са тръгнали към връх Катаракт.
— Може би трябва да излезем за малко от студентското градче.
Яркият й, блеснал поглед се щураше неспокойно из стаята.
— Може би. Обличай се и ще решим какво да правим.
Бях в банята и се бръснех набързо, когато Джуди Пуви влетя толкова бързо в стаята, че се порязах по врата.
— Ричард — каза тя и сложи ръка на рамото ми, — чу ли?
Докоснах лицето си и се загледах в кръвта по върха на пръстите, после я погледнах ядосано:
— Какво да съм чул?
— За Бъни — отговори тя тихо, а очите й бяха широко отворени.
Зяпнах я, защото не знаех какво щеше да каже.
— Джак Тайтелбаум ми каза. Снощи Клоук му разказал. Никога не съм чувала за човек, който просто да изчезне. Всичко е толкова необикновено. Джак казва, че след като не са го открили досега… Сигурна съм, че е жив и здрав — добави тя, когато видя как я погледнах.
Не можах да измисля какво да й отговоря.
— Вкъщи съм си, ако се нуждаеш от нещо.
— Добре.
— Исках да кажа, ако имаш нужда да поговориш или нещо подобно. Винаги съм на разположение. Просто мини.
— Благодаря — казах малко по-рязко.
Тя ме погледна, очите й бяха изпълнение със състрадание, с разбиране за самотата и грубостта на мъката.
— Всичко ще бъде наред — тя стисна ръката ми и си тръгна, но на вратата се спря и отново ме погледна натъжено.
Въпреки думите на Камила, се оказах неподготвен за шумотевицата навън. Паркингът бе пълен, навсякъде имаше хора от Хампдън — предимно работници от фабриките, поне така изглеждаха, защото някои бяха понесли кутиите с обеда си, а други децата си. Удряха по земята с пръчки и вървяха към връх Катаракт в широки, накъсани редици. Студентите прииждаха отвсякъде и ги зяпаха с любопитство. Имаше полицаи, заместник-шерифи и един-двама от щатския патрул. На поляната, до няколко служебни коли, бе паркиран автомобил на една радиостанция, каравана за напитки и микробусът на „Екшън Нюз 12“.
— Какво правят тук всички тези хора?
— Виж — каза Камила, — това не е ли Франсис?
Далеч сред настръхналото множество мярнах червена коса, ярък шал около врата и черен балтон. Камила сви ръце като фуния пред устата си и го повика.
Той си проби път между няколко работници от стола, наизлезли да видят какво става. Под мишницата му имаше вестник.
— Здравейте — поздрави той. — Можете ли да повярвате?
— Какво става?
— Същинско търсене на съкровище.