Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Говорихме с Жорж Лафорг, който въодушевено и много подробно ни разказваше за подобно изчезване в Брандайс, когато изведнъж, отникъде, иззад гърба му се появи Хенри.
Лафорг се обърна.
— А — хладно каза, когато видя кой е.
Хенри леко наклони глава.
— Bonjour, Monsieur Laforgue. Quel plaisir de vous revoir.146
С претенциозен жест Лафорг извади носна кърпа от джоба и започна да си духа носа, действието сякаш продължи цели пет минути. После сгъна кърпичката си на превзети малки квадратчета, обърна се с гръб към Хенри и продължи да разказва. Историята завърши с това, че тогава студентът се качил на автобуса за Ню Йорк, без да предупреди никого.
— А това момче — Бърди беше, нали?
— Бъни.
— Да. Това момче е отсъствало много по-малко. Ще се появи, когато си поиска и всички ще се чувстват много глупаво — той заговори по-тихо. — Мисля, че от колежа се боят да не бъдат забъркани в процес, може би затова са изгубили чувството си за мярка, а? Моля ви да не ме цитирате.
— Разбира се, че няма.
— Разбирате ли, положението ми пред декана е доста деликатно.
* * *
— Малко съм уморен — каза по-късно в колата Хенри, — но няма за какво да се притесняваме.
— Какво те питаха?
— Нищо особено. От колко време го познавам, дали се е държал странно напоследък, дали знам за някакви причини, които биха го накарали да напусне колежа. Разбира се, че се държеше странно през последните няколко месеца — аз го потвърдих — поклати глава. — Два часа. Честно казано, не знам дали щях да се захвана с всичко това, ако знаех в какви глупости ще се забъркаме.
Отбихме се в апартамента на близнаците и намерихме Чарлс заспал на дивана, беше се проснал по корем, така както си беше с обувките и палтото, едната му ръка висеше надолу, виждаха се китката и част от ръкава на ризата.
Сепна се, когато влязохме. Лицето му бе подпухнало, а шарките от възглавниците на дивана се бяха отпечатали като дълбоки бразди на едната му буза.
— Как мина? — попита Хенри.
Чарлс се поизправи и разтърка очи.
— Струва ми се, добре. Искаха да подпиша нещо, в което се описваше вчерашната история.
— Идваха и при мен.
— Така ли? Какво те питаха?
— Задаваха ми същите въпроси.
— Добре ли се държаха?
— Не особено.
— Божичко, в полицията бяха толкова мили с мен. Дори ми дадоха закуска. Кафе и понички с мармалад.
Беше петък, което означаваше, че нямаме часове и Джулиан не бе в Хампдън, а си беше у дома. Домът му не бе далеч от мястото, където се намирахме — на половин път до Олбъни, където бяхме отишли, за да хапнем палачинки в някакво крайпътно заведение. След обяда Хенри изведнъж предложи да отидем и да проверим дали си е у дома.
Никога не бях стъпвал в дома на Джулиан, дори не го бях виждал, но предполагах, че останалите са били там стотици пъти. Всъщност Джулиан не приемаше почти никого, с изключение, разбира се, на Хенри. Това не бе толкова изненадващо, колкото може да изглежда, тъй като Джулиан винаги пазеше една лека, но ясно очертана граница между студентите и себе си. Макар че, в сравнение с другите преподаватели, изпитваше силна привързаност към нас, взаимоотношенията ни никога не бяха като между равни, дори и когато се отнасяше до Хенри. Часовете ни с него се провеждаха повече в духа на човеколюбивата диктатура, отколкото в духа на демокрацията. Веднъж каза:
— Аз съм ваш учител, защото зная повече от вас.
На психологическо ниво поведението му бе почти болезнено интимно, но на повърхността бе делово и хладно. Виждаше само най-привлекателните ни качества, които развиваше и шлифоваше, за сметка на всички други досадни и не тъй приятни наши способности. Изпитвах удоволствие да се нагаждам към този привлекателен, макар и неточен образ. В крайна сметка открих, че повече или по-малко съм се превърнал в образа, който толкова дълго време съм играл. Нямаше обаче никакво съмнение, че Джулиан не искаше да ни види в нашата цялост, или да ни вижда на практика като нещо по-различно от прекрасните роли, които ни бе създал: genis gratus, corpore glabellus, arte multiscius, et fortuna opulentus147 — с гладки бузи, нежна кожа, добре образовани и богати. Именно тази негова особена слепота към всички проблеми от лично естество на края му позволи да превърне дори изключително реалните тегоби на Бъни в духовни.
Тогава, както и сега, не знаех нищо за живота на Джулиан извън класната стая. Именно това придаваше толкова изкусителен ореол на загадъчност на всичко, което правеше или казваше. Няма никакво съмнение, че неговият личен живот бе също толкова несъвършен, колкото и на всички останали хора, но единствената страна от характера му, която ни позволяваше да видим, бе полирана до такова съвършенство, та ми се струваше, че и когато бе далеч от нас, води невъобразимо префинен живот.