Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
За един кратък миг никой не каза нищо. Чарлс замислено подрънкваше леда в чашата си.
— Знаете ли — каза той, — извършихме нещо ужасно.
— Налагаше се, Чарлс. Всички го решихме.
— Зная, но не мога да спра да мисля за господин Коркоран. Ваканциите, които прекарвахме в дома му. Беше толкова мил по телефона.
— Сега се чувстваме много по-добре.
— Някои от нас, искаш да кажеш.
Хенри кисело се усмихна:
— А, не знам. „Πελλαίν βούς μέάς έιν Άίδη“
Грубият превод гласеше, че в Подземния свят голям вол струва само дребни монети, знаех какво има предвид и се разсмях против волята си. Древните вярвали, че всичко в Ада е по-евтино.
На тръгване Хенри ми предложи да ме откара до колежа. Беше късно, та когато спряхме зад общежитието, го попитах дали не иска да дойде с мен до столовата, за да вечеряме.
Минахме през пощата, за да си провери кутията. Проверяваше я едва на всеки три седмици и имаше цяла купчина писма. Застана до кошчето за боклук и с безразличие започна да я преглежда, половината пликове изхвърли, без да ги отваря. Изведнъж спря.
— Какво има?
Разсмя се.
— Провери си кутията. Въпросник от администрацията. Пак проверяват Джулиан.
Вече затваряха столовата, когато пристигнахме, а чистачите бършеха пода. Кухнята също бе затворила, така че отидох да поискам малко фъстъчено масло и хляб, докато Хенри си правеше чай. Залата бе пуста. Седнахме на една маса в ъгъла, отраженията ни играеха по черната повърхност на дебелите стъкла на прозорците. Хенри извади химикалка и започна да попълва въпросите за работата на Джулиан.
Разглеждах своето копие, докато ядях сандвича си. Въпросите бяха с отговори по петобалната система: едно — слаб до пет — отличен. „Стимулира ли Ви този член на преподавателското тяло? Добре ли е подготвен? Проявява ли готовност да ви помага извън часовете?“ Без да се поколебае, Хенри бе преминал през целия списък и навсякъде бе оградил само „петици“. Видях го как написа „19“ в празното поле.
— За какво е това?
— Броят на часовете, които съм имал с Джулиан — отвърна той, без да вдигне поглед.
— Имал си деветнадесет часа с Джулиан?
— Ами с консултациите и всичко останало — каза той раздразнено.
Известно време се чуваше само скърцането на химикалката му и далечният трясък на стойката за съдове в кухнята.
— Всички ли получават такива въпросници, или само ние? — попитах.
— Само ние.
— Чудя се защо си правят труда.
— Предполагам, заради архива — той обърна на последната страница, която бе почти изцяло празна. „Моля, избройте допълнителни похвали или препоръки към споменатия преподавател. Можете да прикрепите и допълнителни страници, ако се налага.“
Химикалката му се поколеба над листа. После го сгъна и го остави встрани.
— Ама нищо ли няма да напишеш?
Хенри отпи от чая.
— Как мога да накарам декана по учебната част да разбере, че сред нас има бог?
След вечеря се прибрах в стаята си. Мисълта за предстоящата нощ ме изпълваше с ужас, но причините не бяха онези, които бихте очаквали — че се страхувах от полицията, или че съвестта ме гризеше, или нещо от този род. Точно обратното. Дотогава, на чисто подсъзнателно ниво, бях успял да изтласкам мислите за убийството и всичко, свързано с него. За случилото се говорех в определена компания, но рядко се сещах за него, когато бях сам.
Онова, което изпитвах, когато бях сам, бе един общ невротичен ужас, общ пристъп на нерви и десеторно усилена омраза към себе си. Всяко жестоко и глупаво нещо, изречено от мен, се връщаше с още по-голяма яснота, независимо от това какво си казвах вътрешно или как разтръсквах глава, за да се отърся от мислите: избликваха стари обиди, вини и неудобни ситуации още от детството ми, като сакатото момче, на което се подигравах или пиленцето, подарено ми за Великден, което премазах почти до смърт. Всички те преминаваха пред мен, едно след друго, озарени от мъчително ярка светлина.
Опитах се да уча по гръцки, но това не ми помогна кой знае колко. Поглеждах думата в речника и я забравях в мига, когато се обърнех, за да я напиша. Напълно бях забравил всички падежи и спрежения. Около полунощ слязох долу и се обадих на близнаците. Камила вдигна телефона. Беше сънена и леко пияна. Канеше се да си ляга.
— Разкажи ми някоя забавна история — казах.
— Не мога да се сетя за нито една.
— Каквато и да е история.
— Пепеляшка? Трите мечки?
— Разкажи ми за нещо, което ти се е случило, когато си била малка.