Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
… и за момент отново усети зловещото вибриране на зъбите си, когато тресящото се острие на Косал разсичаше като масло гръбнака му…
Потърка главата си, сякаш по този начин можеше да вкара порция здрав разум в черепа си, и изръмжа на себе си, че трябва да се вземе в ръце.
— Вдигнатият от гроба труп?
Тан’елкот спря до вратата и въздъхна като вбесен от студента си преподавател.
— Трябва ли да ти обяснявам всяко отделно звено в тази верига от разсъждения? Ето, по-просто казано: Палас Рил — Чамбарая — е богиня на живота. Нито една жива твар не може да се промъкне до нея незабелязана, както и да се маскира. От друга страна, ако мощно магическо оръжие се управлява от нежива твар… Нужно ли е да продължавам?
Лицето на восъчното изображение на Бърн като че се помръдна сред черните сенки. Стъклените очи проблеснаха зловещо и сякаш преместиха поглед от восъчния Каин към Палас Рил по-горе. В този съдбовен миг — най-знаменития миг от най-знаменитото приключение на всички времена — Каин се беше нахвърлил върху меча на Бърн, защото това беше последната му надежда за спасяването на Палас Рил.
Гърдите на Хари се изпълниха с безсилен гняв.
Разбира се — помисли си той. — Разбира се, в това има логика.
Хората, които стояха зад всичко това, биха могли да изберат който и да е труп за оръжието си; на тях дори не им трябваше да изравят труп — биха могли да наемат един от ходещите мъртъвци в Лабиринта на Анхана. Вместо това те бяха взели Бърн. За да знае Хари какво ще последва.
За да знае, че не може да направи нищо, за да го спре.
В лошите стари времена, когато двамата с Шана не бяха способни да си кажат дори дума, без да се разрази скандал, тя постоянно го обвиняваше в това, че е маниакално обсебен от себе си; обичаше да му напомня, че едно или друго нещо няма нищо общо с него. „Не всичко в този шибан свят се върти около теб!“
Да, може би — помисли си той. — Но не и в този случай. Не знам защо или как, но в това няма никакво съмнение. Всичко е заради мен.
Бяха му казвали: най-ценното умение на успешния Администратор е да знае кога да не прави нищо.
Точно както баща ми — не умея да си държа затворена шибаната уста.
— Както знаеш, не съм особено голям почитател на Палас Рил — каза Тан’елкот, докато вадеше ключовете си — нормалното за Отвъдие поле парализираше ключалките с разпознаване на отпечатъците толкова ефективно, колкото ѝ байпасът на Хари; всичко вътрешни врати в Екзозеума се отваряха с обикновени ключове. — Въпреки това тя е единственият щит между моите Деца и господарите на този… на този култ към смъртта, който наричате Студията. Има ли нещо, което можеш да направиш?
Хари поклати глава, усещайки в устата си вкус на желязо и горчива пепел.
— Само да можех да ѝ изпратя съобщение по някакъв начин… Тя може да се справи с всичко, ако е подготвена за него. — Той разпери ръце безпомощно. — Но Студията ме изпревари и тук.
Той вече усещаше вкуса на поражението. Беше получил твърде много удари от твърде много различни посоки. Вече губеше.
Тя щеше да умре.
При чесмод капсулата ѝ беше казал: „Ако попаднеш в беда, този път няма да мога да дойда да те измъкна.“
Как можа да стигне до това положение — да се чувства толкова безполезен и виновен?
Главата го болеше; той притисна длани към слепоочията си и замижа. Сякаш около черепа му имаше метална лента, която се затягаше все повече и повече — във всеки момент костта му можеше да се пръсне, изпращайки мозъка му навън през очните ябълки.
— Ще направя каквото мога, но първо… — Тан’елкот махна с ръка към аварийното осветление и сенките, обгърнали Екзозеума, — първо ми трябва място, където да живея. Акумулаторите на тези ваши хамути си имат свой предел. Амплитудният разпад — както си ми напомнял много пъти — е крайно неприятна смърт.
— Къде смяташ да отидеш?
Тан’елкот сви рамене.
— Моите произведения имат успех сред Незаетите — някои от тях имат трезори с нормално за Отвъдие поле, като онзи, който ти поддържаш в Аби, само че по-големи, за съхраняване на артефакти, доставени от Актьори на Земята. Сигурен съм, че не един от тях ще се съгласи да ме приюти, докато тази ситуация — още едно махване с ръката — не се разреши.