Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Немощта на Акива все повече се задълбочаваше и причината не беше само в хамсите. Сега всичко си идваше по местата. Разгут и оръжията. Чисто белите туники. Арфистите. Цялата пищност и великолепие. "Сигурно иска да направи впечатление", си беше помислил той, когато чу първите слухове, но усещаше, че нещо му убягва. Едва ли някой сериозно ще иска да направи впечатление на стелианите с бели туники и арфи.
На хората обаче...
– Ти изобщо нямаш намерение да завладяваш стелианите – каза Акива. – Искаш да нападнеш света на хората.
73.
ПИСЪКЪТ
Тиаго, изглежда, не разбра защо изведнъж му стана трудно да диша и какво общо имаше това с лекото убождане в гърлото. Ръката му посегна към ножа, извади го и кръвта бликна още по-силно – върху Кару, навсякъде по нея. Вълка погледна острието... снизходително. Кару предположи, че последната му мисъл е била: "Този нож е прекалено малък, за да ме убие".
Но не беше.
Очите му помътняха. Вратът му омекна. Главата му се стовари върху лицето ѝ; за кратко се опита да се вдигне, после да се извърне, накрая замря. Лишеното от живот тяло натежа. Той беше мъртъв. Тиаго. Мъртъв и тежък. Кръвта му продължаваше да се лее, а Кару се оказа заклещена под него с разтворени крака и омотани в смъкнатите джинси прасци; трескавото ѝ дишане кънтеше толкова силно в собствените ѝ уши, че сякаш и звездите можеха да го чуят.
Тя го блъсна настрани, измести част от тежкото му тяло, измъкна се изпод него, изрита краката му, за да се освободи напълно и се надигна със залитане, дърпайки джинсите нагоре. Падна и пак се изправи. Ръцете ѝ толкова силно трепереха, че се обу едва след няколко неуспешни опита, но така и не успя да се закопчае. Не беше способна да спре треперенето, но и не можеше да остави джинсите разкопчани, това беше немислимо. Точно тогава се разплака – разстроена, че не може да накара пръстите си да извършат нещо толкова просто, което трябваше да се свърши на всяка цена; невъзможно беше да ги остави така. Хълцаше през цялото време, докато най-накрая се закопча.
Едва тогава го погледна.
Лежеше с отворени очи. Устата му също зееше. Зъбите бяха почервенели от нейната кръв, а тя беше цялата пропита от неговата. Елекът ѝ, доскоро сив на цвят, сега изглеждаше черен на звездната светлина заради попилата в него кръв. Белия вълк беше... разголен, скверен, изложил на показ недвусмислените си помисли, колкото недвусмислена бе и смъртта му.
Тя беше убила Белия вълк.
"Той се опита да... "
"Но кой би се загрижил за това?"
Та това беше Белия вълк, героят на химерските племена, вдъхновител на невъзможни победи, упование и сила за народа си. А тя беше любовница на ангелите, предател. Развратница. Онези, които застанаха на нейна страна, вече ги нямаше – убити или тук на място, или пратени на сигурна смърт. Зири никога вече нямаше да се върне. Ами Исса, какво бяха сторили с нея?
"Пак ли останах съвсем сама?"
Не би могла да понесе отново да е сама.
Още не можеше да спре треперенето, което премина в конвулсии. Вече трудно си поемаше въздух. Главата ѝ сякаш се изпразни. "Дишай – каза си. – Мисли."
Но в главата ѝ не идваха никакви мисли и тя едва успяваше да диша.
Какво ѝ оставаше от сега занапред? Бяга или остава. Или ги изоставя, оставя ги да загинат – всичките, всички химери в Ерец, а душите в катедралата да бъдат погребани завинаги – или да остане и... после? По принуда да възкреси Тиаго?
Само при мисълта за това – как душата му докосва нейните сетива, как животът се завръща в тези бледи очи и как тези ноктести ръце пак се наливат със сила – тя падна на колене и повърна. Не би понесла нито единия, нито другия избор. Не можеше да изостави своя народ – в продължение на хиляда години Бримстоун беше носил това бреме, а тя се прекърши едва след няколко месеца. "Твоята мечта е и моя мечта. Ти си единствената ни надежда."
Но никога повече не би могла да се изправи лице в лице с Вълка; останеше ли, щяха да я накарат да го върне.
Или да я убият.
"Божичко, о, боже!"
Тя повърна отново. Усилието я изцеди докрай, спазъм след спазъм, докато не се превърна в куха черупка, кървяща както отвън, така и отвътре. "Съсъд – чу гласа му в главата си, – ние сме само съсъди." Повърна отново, но вече бълваше само жлъчка. Гърлото ѝ гореше и когато най-после дрезгавото давене утихна, тя дочу звук и той беше близо.