Момчешки живот

— Какво пише? — наведе се мама над рамото ми.

Прочетох на глас:

— Г-н Върнън Такстър изисква удоволствието от присъствието ви на вечеря в събота, 19 септември 1964 г., точно в седем. Послепис — облеклото е по желание.

— Желателно е ежедневно облекло — уточни белокосият мъж.

— Олеле — каза мама, традиционната й словесна броеница на притеснението. Веждите й се събраха.

— Ъъъъ… а мога ли да попитам кой сте вие — поиска да знае татко, след което взе картичката от мен и я огледа.

— Казвам се Сирил Причърд, г-н Макенсън. Служител съм в имението на Такстър. Заедно със съпругата ми се грижим за г-н Муърууд и младия господар Върнън от почти осем години.

— О. А вие… сте… иконом или нещо подобно?

— Ние със съпругата ми изпълняваме каквито задължения е необходимо, господине.

Татко изсумтя и се намръщи, завъртял собствената си умствена броеница на притесненията.

— И откъде накъде поканата е изпратена от Върнън, а не от името на татко му?

— Понеже, сър, именно Върнън желае да вечеря със сина Ви.

— И защо? Не си спомням Върнън някога да е срещал сина ми.

— Младият господин Върнън присъства на награждаването на Съвета по изкуствата. Беше много впечатлен от нивото на владеене на езика, показано от сина ви. Нали знаете, че той самият по едно време е имал аспирации към писателството.

— Написал е книга, нали така? — попита мама.

— Наистина, така е. Нарича се „Луната, моя господарка“. Публикувана е през 1958-ма от „Сънейлтън Прес“ в Ню Йорк.

— Взех я от библиотеката — призна мама. — Трябва да кажа, че не бих си я купила, не и с тази окървавена брадвичка на корицата. Знаете ли, винаги ми се е струвало странно, понеже книгата е по-скоро за живота в едно малко градче, отколкото за месаря, който… знаете какво.

— Да, знам — съгласи се г-н Причърд.

Онова, което не научих до много по-късно беше, че касапинът в книгата на Върнън отрязвал по различно парче карантия от известен брой дами всеки път, когато луната била пълна. Всички в това измислено градче обожавали пайовете с месо и бъбречета, които касапинът правел, неговите лютиви каюнски наденички и принцесите му с кайма.

— Не беше лоша книга като за първи опит — добави мама. — Защо не е написал и втора?

— Книгата за съжаление не се е продавала, неизвестно по каква причина. Младият господар Върнън беше… да речем, обезкуражен… — погледът на белокосия се върна върху мен. — Какво да предам на младия господар Върнън по отношение на поканата за вечеря?

— Задръж за момент — обади се татко. — Хич не обичам да посочвам очевидното, но Върнън не е… да речем, че не е в умствена форма да забавлява гости в онази къща, не е ли така?