Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
– Вече ти казах, че е въпрос на живот и смърт. Сега това се отнася и за теб. Ще ти призная нещо. Не съм от полицията, а съм сериен убиец. Убивам раздавачи. Загря ли? А и имам страх от жълтия цвят. Убивам всички, които ми се подиграват... И така, Мелани Белвоар?
– Кълна ви се, че...
– Добре. Най-напред ще ти изстрелям един куршум в коляното. И край с мотаенето ти из тези планини, пълни с крави... Край на ските, велосипеда, катеренето по скалите, мацките...
Гран-Дюк свали дулото от слепоочието на младежа и демонстративно се прицели в коляното му.
– Окей, окей! – изрева раздавачът. – Престанете с дивотиите си! Тя взе името на съпруга си или на оня тип, дето живее с него. Живее в едно съседно село. Дотам се отива по път Де трийсет и четири, като излезете от Монбелиар. Живее точно на изхода на Данмари. В първата хижа, тя е единствената със сини капаци на прозорците, ако си спомням добре.
– Откъде знаеш всичко това?
– Три-четири пъти в годината получава писма на моминското си име.
– Е, виждаш ли, не беше толкова страшно...
Този път Гран-Дюк ликуваше открито.
Бе изкарал дивеча от бърлогата му. Бе открил последния свидетел...
Той щеше да е първият, пристигнал при нея. И последният. Дори ако някой друг се досетеше как стоят нещата, като отвори онзи стар брой на „Л’Ест репюбликен“, по какъв начин щеше да стигне до Мелани Белвоар? И как щеше да я открие толкова бързо? Не, можеше да бъде напълно спокоен. Разполагаше със задоволително предимство...
– Ами вие... какво... какво искате от Мелани Белвоар?
– Не се тормози, момчето ми, много си чувствителен. Просто искам да си поговорим за старото време.
56
3 октомври 1998 г., 15 часът и 23 минути
Mарк караше, следвайки инстинкта си. Камионът не оказваше съпротива. Нямаше време за номера. Ветеранът направи всичко по силите си, за да се изкачи по криволичещия път до подножието на Мон Терибъл. Марк премина през Ендвийе, а после пое по една пътека, посипана с дребен чакъл, от двете страни на която дълго ги съпровождаха купчини отсечени дървета. Не би могъл да сгреши. Трябваше само да следва посоката, указана от малките дървени стрелки покрай пътя към Дома на природния парк в Горна Юра.
Накрая спря пред дома. Около хижата музей имаше широка морава. Фасадата ѝ бе украсена с грамаден план на френско-швейцарската област Юра с всички преки и заобиколни пътечки. Малко встрани от паркинга, на една площадка, имаше няколко дървени играчки, лостове, тобогани97 и гладки въжета, несъмнено предназначени за начинаещите алпинисти, които не бяха твърде изтощени от обикалянето по планинските пътеки с родителите си.
– Шестнадесет часът е – каза Марк. – Можем да стигнем до върха доста преди да падне нощта.
Малвина го изгледа с неприкрита ирония.
– Какво разчиташ да намериш там горе?
– Нищо. Не си длъжна да идваш с мен.
– Ама наистина си много глупав. Защо мислиш, че съм дошла дотук?!
Марк влезе в Дома на природния парк и си купи карта на областта с мащаб 1:25 000, издадена от Националния географски институт.
Едно високо момиче с кестеняви коси, сресани на индиански плитки, работеше на касата. А някакъв тип стоеше до нея и ѝ галеше ръката, сякаш да ѝ подскаже кои клавиши да натисне. С другата си ръка пък съвсем открито опипваше задника на стажантката идианка. „Грегори!“, помисли Марк. Инженерът с очи на хъски. Онзи същият, който колекционирал току-що излезли от университета стажантки.
Марк отиде при останалата отвън Малвина и разгъна картата върху масата пред дома. Бързо откри пътеката, по която трябваше да вървят, за да стигнат до Мон Терибъл. Сгъна картата, а после отвори задната врата на камиона. Извади оттам раница и сложи в нея пухени завивки, джобни фенерчета, бутилка вода, салам и няколко пакета сладки.
– Беше ли планирал какво ще правиш? Ами че задната част на камиона ти е истинска пещера на Али-Баба!
– Виж какво, у баба ми не е много широко. Няма нито мазе, нито гараж. Така че складираме всичко в камиона.
– Мога ли да си взема малко?
– М-да. Не се тъпчи много. Раницата трябва да тежи повече от теб.
– Не се размечтавай. Има да викаш на помощ баба си, докато стигнем.
Maрк се насили да се засмее. Нямаше вече желание да обмисля рационално нещата и да гради стратегии. Много добре схващаше, че изкачването, което предприемаше, нямаше никакъв смисъл: да се озове на Мон Терибъл, на мястото на трагедията, а после да търси колибата на Гран-Дюк и гроба. Гран-Дюк можеше да е навсякъде, но със сигурност не беше там... Марк бе в плен на някаква обсебваща го сила... Златната гривничка, почти станалите на прах кости на кърмачето, следите от някакъв „човек без адресна регистрация“, който бил станал свидетел на катастрофата... Гран-Дюк като някакъв садистичен Малечко-Палечко бе поставил толкова много камъчета на пътя! Какво разчиташе да открие, след като веднъж се озове на върха? На какво се надяваше? На някакво чудо... На просветление...