Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Настръхва, щом осъзнава, че в двора с нея стоят шестима воортяштански пазители — тежките грозни брони се огъват лекичко от дишането им. Малагеш се старае да не шавне във водата на езерцето. Досега е вдигнала много шум, но никой от тях не реагира — досущ както във видението.
Чака. Нищо не се случва. Тя събира смелост и казва:
— Ей… ей!
Никой от пазителите не помръдва. Тя се измъква предпазливо от езерцето и притичва към стената, за да се прикрие. От дишането пред устата ѝ се образуват невероятни количества пара, макар да не усеща студ с кожата си. Тук сякаш има нещо смразяващо, което някак не успява да се нагоди правилно към живите.
Тя се поглежда, за да провери дали цялото снаряжение още си е окачено по ремъците. Патроните би трябвало да са годни за стрелба — виждала е да гърмят с тези проклетии дори под вода. Обръчът със скобата, даден ѝ от Зигне, си е на мястото и тя още държи нарезната пушка. Забелязва, че е обагрена от главата до петите: дрехите, кожата, дори косата ѝ са изцяло в мътен оттенък на тъмночервеното. Все едно са я накиснали в кръв, макар да не е останала в кървавата вода повече от минута.
Облизва пръсти и търка кожата си, за да махне цапаницата. Не успява.
— Гадост…
Така ще се набива на очи в това безцветно място.
Обмисля какво да прави. Вдига глава да огледа двете огромни кули. Осеяни са с прозорци, които сияят в бяло и златисто. Звездното небе е необикновено и красиво, в него има звезди с твърде особена големина и цветове. През секунди по някоя падаща звезда проблясва ярко в мрака. Тук има натрапчива красота — и странна, и призрачна.
Взира се в една група пазители и ги доближава. Вижда особености в броните им: в някои са повече морските орнаменти, по други са повече рогата, трети се отличават само с какви ли не зъби, стърчащи от раменете и гърбовете. „Все едно са различни униформи — казва си тя. — Може би от различни подразделения, от различни места във Воортяштан… или от различни епохи.“
Пристъпва по-наблизо, готова да стреля с пушката. Пазителят пред нея още гледа встрани, но ако е нащрек, би чул крачките ѝ. Изведнъж открива, че той си мънка нещо. Тя се заслушва и накрая започва да различава думите:
„Съборих мостовете, съборих стените, скочих сред бягащото стадо и ги повалях както коса поваля житни класове. Направих го за тебе, Майко, направих го за тебе…“
Отива при следващите двама и чува:
„Стоях на носа на моя кораб с разтуптяно сърце и трошах техните кораби един по един, пръсках ги на парчета, подминавахме ги, те се вкопчваха в отломките, хленчеха за помощ, а ние им се присмивахме. Направих го за тебе, Майко. Направихме това за тебе…“
„Обсаждахме града три седмици и четири дни и когато те отвориха портите, за да признаят поражението си, мечовете ни се стовариха върху тях като дъжд по покрив. Те си мислеха, че ще сме милостиви, че ще им подарим живота, щом са се предали, но какви глупаци бяха, Майко, какви глупаци…“
Слуша всяка жестока история, всяка ужасна победа. Досеща се, че ги преповтарят неспирно, преживяват отново подвизите си, ликуват от делата, с които са заслужили мястото си в задгробния живот. И винаги свързват историята си със своята „майка“, всеки път се долавя упрек: направили са всичко това заради нея въпреки спотаеното нежелание, а тя ги е предала незнайно как.
Слуша ги, а после се заглежда в огрения от златиста светлина коридор, по който се излиза от двора.
— А сега… — шепне си Малагеш. — Адове, къде ли е Чоудри?
Броди по проходите и улиците в Града на остриетата, минава забързано по мостове, покрай канали и през тунели като пещери. Не всички улици са от бял камък — много са настлани със сплескани щитове също като купола върху Зъба. Все се мъчи да погледне хоризонта, иска да открие грамадната кула от видението, но сградите и статуите са толкова немислимо високи, че е трудно да зърне нещо зад тях. Всъщност успява да гледа само право нагоре.
По улиците са пръснати групички пазители, всички до един бездейни и мънкащи като онези в двора. Май не забелязват дори себе си, камо ли нея. Но по някое време ѝ прави впечатление, че където и да стоят, гледат в една и съща точка, като че ли съзират нещо зад надвисналите стени и скулптури.
„Накъде гледат?“
Поддава се на това хрумване, пренебрегва здравия разум и започва да подтичва от малки към по-големи групи пазители, от тях към плътно скупчени тълпи, защото изглежда, че ги привлича като магнит нещо, събират се към място дълбоко в дебрите на града.
Докато се промушва между двама високи мърморещи пазители на тесен мост с цвят на слонова кост, се заковава на място. Отстъпва крачка и се вторачва по дължината на канала.