Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Елида килна глава и няколко кичура се свлякоха пред лицето й. Прииска му се да ги отметне, за да прочете изражението в тъмните й очи. Но ръцете му бяха изцапани с гнусна кръв. А и имаше чувството, че Елида Локан не позволяваше да я докосват без разрешение.
– Значи – пророни тя, – с теб си приличаме поне в това отношение.
Нямаха семейство, нито приятели. Не му се беше струвало толкова жалко, докато не го чу от нейната уста, докато не се видя през нейните очи.
Моли изрева нещо близо до фургона и Елида сви рамене, ставайки на крака.
– Трябва да се приведеш в нормален вид. Пак си заприличал на воин.
Лоркан не знаеше дали да го приема като комплимент.
– За жалост, Ник и Омбриел вече се досещат, че не сме тези, за които се представяме.
В очите й просветна тревога.
– Да се отцепим ли...
– Не. Ще си мълчат. – Макар и само защото бяха станали свидетели как Лоркан се справя с илкените и знаеха какво точно можеше да им се случи, ако проронеха и дума. – Можем да останем още малко, докато се поуталожат нещата.
Елида кимна и тръгна към изхода на фургона, куцайки осезаемо. За да слезе, първо седна на ръба – съсипаният й глезен я болеше твърде много, за да скочи на земята. Но в движенията й прозираше смирение и достойнство, въпреки че изсъска от болка, когато кракът й стъпи в калта.
После се загуби с куцукане в нощта, без да погледне назад към Лоркан.
А той се чудеше с какво, по дяволите, се захваща.
42.
Смъртта миришеше на сол, кръв и гнило дърво.
И болеше.
Мракът да я погълне, болеше адски. И ако съдеше по режещата агония в корема си, Древните бяха излъгали, че лекувала всички болежки. Освен това главата й пулсираше нетърпимо, устата й беше ужасно суха, а раната на ръката й сякаш гореше.
Може би Мракът представляваше друг свят, друго измерение. Може би беше попаднала в ада, от който хората така се бояха.
Смъртта беше ужасна.
И нея й се искаше да прати в ада...
***
Манон Черноклюна открехна тежките си като олово, парещи клепачи и примижа срещу мъждукащата лампа, полюшваща се от дървения таван над нея.
Силният мирис на сол, поклащането и скърцането на света около нея й подсказваха, че не се намира в истинска спалня. По-скоро в каюта на кораб.
Малък кораб, в чиято каюта едва се събираше леглото и през чийто илюминатор нямаше да минат дори раменете й...
Тя се надигна рязко. Абраксос. Къде беше Абраксос...
– Успокой се – провлачи познат до болка женски глас откъм сенките при долния край на леглото.
В корема й избухна болка – закъснял отзвук от рязкото й движение – и погледът й запрескача между бялата превръзка под пръстите й и младата кралица, седнала в стола до вратата. Между жената и оковите около собствените й китки и глезени, чиито вериги бяха закачани за стените чрез пробити специално за целта дупки.
– Май пак ми задлъжня, Манон Черноклюна – отбеляза Елин Галантиус със студена насмешка в тюркоазените си очи.
Елида. Дали Елида се беше добрала дотук...
– Придирчивият ти уивърн дойка е добре. Не разбирам какво те е накарало да си избереш толкова добродушно животно, но сега се припича доволно на предната палуба. Е, моряците не са така радостни, особено като трябва да чистят след него.
Беше заръчала на Абраксос да намери безопасно място. А той беше открил кралицата някак. Дали не бе усетил, че това е единственото място, където може да спасят живота й?
Ботушите на Елин тупнаха на пода. Манон долавяше у нея откровена непоносимост към глупостите на околните, каквато не бе излъчвала при последната им среща. Сякаш жената воин, която се бе смяла по време на битката им в разрушения храм на Темис, бе загубила част от дяволития си хумор за сметка на новата пресметлива жестокост, която прозираше в очите й.
Силен спазъм преряза корема на Манон и тя прехапа устна, за да сдържи стона си.
– Който те е ранил така, не си е играл – рече кралицата. – Семейни неприятности?
Не беше нито нейна, нито чиято и да било работа.
– Позволи ми да се възстановя и ще си тръгна – изграчи Манон с тежък, сух език.
– О, не – отвърна мило Елин. – Никъде няма да ходиш. Уивърнът ти е свободен да отлети, когато си реши, но ти официално си наша пленница.
Главата на Манон се завъртя, но тя намери сили да попита:
– Наша?
Кралицата се усмихна многозначително и стана с грациозно движение. Косата й беше по-дълга, лицето й – отслабнало, а тюркоазените й очи гледаха студено, изтерзано. Тя заяви безцеремонно: