Изповядвам

– Не, не е затова.

– Да, разбира се, щом ти казваш... – Бернат, иронично, оставяйки куп книги на пода. – Но ще е добре да си имаш домашно животно за компания.

– Не искам никой да ми умира. Разбрахме ли се? – отвърна, като подреждаше проза на славянски езици на втория ред пред тоалетната. И бяха създадени домашните и дивите животни, които населиха земята, и видя, че е добро.

И седнали на тъмния под в първия коридор, обзети от меланхолия, прегледаха детските книги:

– Я гледай, Карл Май. И аз имам поредицата.

– Виж: Салгари. Десет, не, дванайсет книги.

– И Верн. Аз имах Верн с гравюри на Доре.

– Къде го държиш?

– Кой знае къде.

– И Инид Блайтън. Много е слаба. Но съм ги чел трийсет пъти.

– Какво ще правиш с Тентен289?

– Не искам да хвърлям нищо. Но не знам къде да го сложа.

– Имаш още много място.

И Господ каза да, имам много място, но искам да продължавам да купувам книги, за да го запълвам. Проблемът е къде да сложа книгите на Карл Май и Жул Верн, разбираш ли? А Бернат отговори разбирам те. И видяха, че в тоалетната имаше място между шкафчето и тавана, и Планас, зарадван, им направи една здрава двойна лавица и всичките четива от детството отидоха да живеят там.

– Това няма ли да падне?

– Ако падне, ще дойда аз самият да го подпирам за вечни времена.

– Като Атлант.

– Не ви разбрах.

– Като кариатида.

– Е, не знам това. Но ви уверявам, че няма да падне. Можете да си серете спокойно. Извинете. Искам да кажа, бъдете спокоен.

– А в малката тоалетна – списанията.

– Одобрявам – каза Бернат, пренасяйки двайсет тона антична история по коридора с проза на романски езици към детската стая на Адриа.

– В кухнята – готварските книги.

– Трябва ли ти литература, за да си изпържиш едно яйце?

– Тези книги са на майка, не искам да ги изхвърлям.

И тъкмо да каже ще сътворя човека по мой образ и подобие, си помисли за Сара. За Лаура. Не, за Сара. Не, за Лаура. Не знам, но си помисли.

На седмия ден Адриа и Бернат си починаха и поканиха Текла да види делото на сътворението, а след посещението седнаха на креслата в кабинета. Текла, която вече беше бременна с Льоренс, се възхити от свършената работа и каза на мъжа си да видим дали някой ден ще решиш да си подредиш твоите неща вкъщи. Пиха чай от магазина на Муриа, беше прек­расен. Неочаквано Бернат скочи като ужилен.

– Къде държиш сторионито?

– В сейфа.

– Извади я. Трябва да излезе на въздух. И трябва да свириш, за да не й заглъхне гласът.

– Свиря. Гледам да си възстановя малко нивото. Свиря като вманиачен и започвам да обичам инструмента.

– Самата сториони те кара да я заобичаш – каза Бернат през зъби. – Звукът е невероятен.

– Нали свириш и на пиано? – Текла, с любопитство.

– Елементарно ниво. – И сякаш се оправдаваше: Като живееш сам, имаш много време за себе си.

Седем две осем нула шест пет. Виал беше единственият обитател на сейфа. Извади цигулката и му се стори, че беше побледняла от дългия престой в тъмницата.

– Горкичката. Защо не я сложиш в шкафа при инкунабулите?

– Добра идея. Но застрахователната компания...

– Майната им. Кой пък ще ти я открадне?

Адриа я подаде на своя приятел с жест, който трябваше да мине за тържествен. Изсвири нещо, му каза. И Бернат я настрои, ре-то се беше разсеяло, и изсвири двете фантазии на Бетовен така, че долавяхме оркестъра. Стори ми се, а и досега ми се струва, че свири изключително добре, сякаш животът далеч от мен му беше помогнал да добие зрялост, и си помислих, че когато Текла си отиде, ще му кажа малкия, ама защо не зарежеш тоя мерак да пишеш, като не знаеш как се пише, и да се посветиш на това, което толкова добре умееш да правиш, а?

– Не ме закачай – отговори му Бернат, когато осем дни по-късно му заговори за това. И Господ погледна делото си и каза, че е много добро, защото цялата вселена беше в дома му в една почти универсална десетична класификация. И каза на книгите растете и множете се и се разпръснете из цялата къща.

– Никога не съм виждала толкова голям апартамент – каза възхитена Лаура още преди да си свали палтото.

– Дай, свали си палтото.

– Нито толкова тъмен.

– Все забравям да отворя щорите. Почакай.

– Показа й най-представителната част от жилището и когато влязоха в кабинета, не можа да скрие гордостта си на притежател.

– Виж ти, това цигулка ли е?

Адриа я извади от шкафа и й я подаде. Личеше си, че момичето не знае какво да прави с инструмента. Тогава той го сложи под лупата и запали светлината.

– Чети тук вътре.

– Лауренциус Сториони Кремоненсис... – трудно, но с желание – ме направи хиляда седемстотин шейсет и четвърта година. Гледай ти. – Вдигна глава, възхитена. – Сигурно струва майка си и баща си.