Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Умирам ли, скъпа мамичко? — прошепна тя с отпаднал глас.
Притесненото изражение по лицето на Хафса султан като че ли се разсея.
— Пепел ти на устата, дъще Хюрем. Раждаш. Изтекоха ти водите.
Хюрем не повярва.
— Не, не — каза тя. — Аз умирам. Ще се спомина, преди да видя моя Сюлейман.
Хафса султан се усмихна.
— Раждането е като смъртта, дъще. Само Бог знае кога ще настъпи. Не бързай, много дни има още пред теб…
Какви ли дни щеше да доживее Хюрем?
Въздъхна, опита се да си представи идващите времена. Във видението си съзря едно момиче. Гонеше пеперуди по полята. Коя ли беше тя, не беше ли самата тя? Момичето започна да тича към нея. Не, това не бе момиче. Това беше момче, момче, едно мъничко момче! Толкова прилича на нея! Момчето протегна ръка към Хюрем… И тя искаше да протегне своята, но не успя. Не можа да хване подадената детска десница. Момчето се разплака…
Спазъм разсече слабините ѝ като с нож. Момчето изчезна в миг. Кое бе това дете? Истинско ли бе? Превъзмогна ужасната болка, огледа се наоколо с празен поглед. Детето го нямаше. Беше избягало.
— Къде е момчето, майко? — каза тя и си пое въздух.
— Кое момче, дъще? — учуди се Хафса султан.
— Преди малко беше тук. Момчето, което ми подаде ръка.
Жените се спогледаха. Тялото на Хюрем се гърчеше, обхванато от страшна болка. Смътно чуваше глас, който ѝ нареждаше:
— Напъвай, Хюрем ханъм! Напъвай, по-силно! Излиза! — Беше главната акушерка. — Викай, момичето ми, не се срамувай, викай, плачи! Но напъвай — насърчаваше тя девойката, която мълчаливо клатеше глава.
Докато хапеше устни, за да не стене, Хюрем възрази:
— Не! Дадох дума на Негово Величество султана. Жената на главнокомандващия не плаче и не крещи.
— Жената на главнокомандващия не крещи, но ражда — засмя се Хафса. — А раждащата жена вика. Откъде да знае синът ми? Да не е раждал някога? Ти викай и напъвай, дъще. Друг начин няма. Крясъците дават сили. Викай!
Страшната болка вече изпълваше слабините ѝ. Не можеше да лежи по гръб. Хюрем искаше да забрави всичко и да скочи на крака. Мислеше, че ако е права, може би болката ще спре. Когато започна да се мята, жените в стаята се хвърлиха върху нея. Трудно успяваха да удържат ръцете и краката ѝ.
Докато прислужниците стискаха здраво Хюрем, тялото ѝ се изви като лък, вдигна се във въздуха и отново се срути на леглото. Колко ли пъти се повтори това? Три ли, хиляда ли? Вече всичко се сливаше пред очите ѝ. И накрая не можа да издържи. Изкрещя с всичка сила.
— Господи, Господи, спаси ме!
Виковете ѝ се превърнаха в задъхано бълнуване.
— Пресвета Дево! Майко Богородице!
Само Хафса султан разбра тези викове — стенанията и молитвите на Хюрем бяха на руски.
Тя дори не чу заповедта на главната акушерка:
— Натискайте!
Напъваше, колкото ѝ беше по силите, и дишаше учестено. Усети само как четирите жени от двете ѝ страни я натиснаха по корема с всичка сила.
Боже господи! Какво правеха тези жени? Искаха да я убият ли?
Обърна главата си настрани и погледна Хафса султан с умоляващи очи. Погледът, безмълвен вик за помощ, сякаш настояваше: „Спаси ме!“, накара възрастната жена да потръпне.
Хафса беше отчаяна. Какво можеше да направи тя? Не можеше да застане между Хюрем и Бог. Краят на тази болка беше или живот, или смърт.
— Дръж се, дъще! — можа да каже само Хафса. — Дръж се!
Главната акушерка заповяда:
— Натиснете по-силно. А ти напъвай повече, Хюрем ханъм! — Вече и тя викаше. — Повече!
Жените мачкаха корема на Хюрем с яките си ръце, натискаха силно от пъпа към слабините ѝ.
Изведнъж Хюрем отново видя онова момче. Ето, там беше. Беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да го хване. И щеше да го направи, ако акушерките пуснеха ръцете ѝ. От безпомощност започна да рони сълзи. Но беше обещала: „Не, Ваше Величество, султане мой, не плача. От болката е. Нищо не мога да направя. Сълзите текат сами. А и не ми дават да хвана това момче…“.
— Разтворете краката ѝ повече — извиси се глас изведнъж.
Макар че Хюрем на моменти губеше съзнание, застина при тази заповед. Нима краят на болките наближаваше? Веднъж да се свърши, да се свърши, да се свърши! Да приключи вече. Искаше да прегърне момчето си.
— Главата се показа, главата се показа! — отекна гласът отново.
— Аллах, помогни на рабинята си Хюрем! — подеха обща молитва жените.
— Аллах, помогни на рабинята си Хюрем… — присъедини се и Хюрем. — Аллах, помогни на рабинята си…