Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Изказа ли се, Ибрахим? — попита той.
Мъжът скръсти длани върху корема си и наведе глава.
— Щом е така, сега си отпуши ушите и добре ни чуй, Ибрахим ага. Не се притеснявайте — нито ти, нито моите войници. Ние сме господарят и в наши ръце е правото. Когато определяме престолонаследника си, няма да слушаме никого какво ни казва. Щом му дойде времето, и това ще решим. Но е още рано. Големият ни принц не е започнал седмата си година. А пък моят Мехмед още няма и месец. Преценката за бъдещето на невръстното дете е на Аллах, който ни дари с него. Настъпи ли часът, ние пък, уповавайки се на Неговата преценка, ще вземем решение. Сега да оставим и двамата принцове да изживеят детството си.
С движение с ръка Сюлейман показа, че срещата е приключила. Докато главният соколар се оттегляше на заден ход, падишахът изведнъж се сети за нещо и се обърна към него:
— Ибрахим ага!
Ибрахим вдигна глава и погледна Сюлейман в очите.
Падишахът каза, подбирайки думите си:
— Братко, какъв недостатък съзря ти у Хюрем хасеки?
Ибрахим се вцепени.
И щом Сюлейман показа с жест, че не очаква отговор, хърватинът бързо се изниза от стаята. Сякаш бе зашлевен, за първи път се сблъска с толкова строг и директен укор. Неволно докосна врата си с ръка.
— Нещата се заплитат — каза си той. — Много се заплитат!
XXXVIII
Древният Рим бе преживял много черни дни, но тази Коледа сигурно надминаваше всички тях. Дори и денят, в който Юлий Цезар бе убит в Сената от камата на свой съратник, бледнееше. Джовани ди Лоренцо де Медичи предположи, че подобно безпокойно очакване е имало вероятно единствено когато Атила е достигнал до портите на Рим. Докато се изправяше с усилие пред олтара, където с часове се бе молил на колене, голямата камбана започна да бие. Беше време. Трябваше да изпълни задължението си, въпреки непоносимото притеснение в душата си. Защото той беше папа Лъв X, свещеният отец на християнския свят. Наследникът на Иисус и свети Петър. Въпреки студа и безспирно проливащия се дъжд, навалицата, която изпълваше базиликата и площада „Св. Петър“, го чакаше, за да получи благословия.
Чукът на голямата бронзова камбана сякаш удряше по главата му, усещаше всяка нейна вибрация до мозъка на костите си.
От параклиса без прозорци, осветяван единствено от свещите до големия кръст, с бавни и нестабилни крачки той премина в страничната пищна зала с висок таван. Двете помещения бяха коренно различни, както Раят и Адът. Параклисът бе тъмен и страховит, а залата беше осветена и ведра, сякаш не бяха на прага на бедствие. Джовани ди Лоренцо де Медичи си помисли, че всъщност е точно обратното — неговият рай беше параклисът, а тази светла зала беше адът му. Докато се молеше, се отдалечаваше от случващото се, от кошмара, срещу който бе изправен християнският свят. Ако нямаше вяра, щеше да каже, както много други, че спасението е невъзможно, но той беше предан християнин. Уповаваше се на това, че Господ нямаше да остави сами духовните пазители на Йерусалим.
Когато отвори тежката позлатена порта, стражите от двете страни с рязко движение издърпаха към раменете си острите дълги копия и така отдадоха чест. Шестима кардинали, сред които и епископът на Рим, монсеньор Адриан Флоренсон Буйенс, веднага се изправиха на крака. Всички бяха облекли червените си роби, лицата им бяха с каменни изражения. Докато минаваше пред кардиналите си, Лъв X попита, без да се обръща към определен човек:
— Има ли новини от Родос?
Знаеше отговора, но все пак зададе въпроса. Последва продължително мълчание, потънало в звъна на големите камбани.
Пред двукрилата порта, покрита с позлата, точно срещу врата на параклиса, стояха командирът на папската гвардия и един монах. Лъв X спря пред младия отшелник. Монахът уви около кръста на светлолилавата долна роба на папата бял копринен пояс. Наметна върху гърба бяла пелерина, стигаща до земята. Прекара през главата му и намести внимателно върху раменете му епитрахила[79] от бяла коприна със сърмени нишки, върху който бяха избродирани папските символи. Върху епитрахила извади златния кръст, останал под пелерината, полюшвайки се на края на верижка, която се спускаше от врата му.
Монахът направи крачка назад и с педантичен поглед провери дали всичко е сложено както трябва. Когато реши, че всичко е на мястото си взе дългата заострена папска тиара от пищната маса до него и я постави на главата на папата. А командирът на гвардията му подаде дългия папски жезъл. Джовани ди Лоренцо де Медичи изправи гърба си, доколкото можа, и тръгна към портата, която стражите разтвориха.
79
Дълга лента, която обхваща плътно врата и се спуска свободно на гърдите (бел, пр.).