Хюрем. Московската наложница

— Кажи, каквото имаш да казваш, Ибрахим, дано си преценил струва ли си да рискуваш главата си.

— Ще кажа, че султанът е щастлив, задето вече има двама принцове.

Младият падишах поклати одобрително глава. Погледна към изсушения люляков цвят върху масата, който Хюрем бе изпратила с писмото.

— Аллах да ги дари с дълъг живот.

— И молбите на вашите роби са за здравето и щастието на принцовете, владетелю.

Откакто се помнеше, Сюлейман се изнервяше, когато някой разтягаше думите си по този начин. Кой каквото има да казва, да го изрече открито. Който се страхува да говори, да си затваря устата и да мирува.

— Ибрахим — каза той с плътен глас, — знаеш, обичаме те. Ти имаш по-особено място сред останалите. Имаме те за другар по душа. Когато се налага, се съветваме с теб и искаме мнението ти. Ценим твоите способности. Обаче мразим, когато ни говориш, да отлагаш онова, което имаш да кажеш. Ако някога понесеш наказание, да знаеш, че ще е заради това.

Падишахът изрече това с усмивка, но все пак замълча и се опита да прецени какво впечатление бе оставил върху приятеля си. Ибрахим слушаше, навел предано глава.

— Недей да мънкаш. Кажи бързо, каквото имаш да казваш, човече! — отсече султанът.

Всъщност това бе и желанието на Ибрахим. И той заговори направо:

— Предвид това, че вече има двама принцове, ще трябва да се разреши въпросът с наследяването на престола, султане.

— Ха, Ибрахим от Парга, на смъртен одър ли съм, че моят наследник стана твой проблем?

Ибрахим не разбра дали строгият тон на падишаха е сериозен или пък на шега, и се поклони уплашено доземи.

— Искам само да обърна внимание на ситуацията, султане — промърмори той. — Разбира се, че последната дума е ваша.

Сюлейман се засмя:

— Не се бой, не се бой. Неслучайно те наричаме другар по душа? Нима мислиш, че Сюлейман с лека ръка ще се откаже от душата си? — Втренчи се в приятеля си. — Знам, че си прав. Един трон и двама принцове — това е трудна ситуация. Обаче престолонаследниците ни са още много малки.

Ибрахим поклати глава в съгласие, но промълви:

— Да, султане, така е, само че…

— Само че? Какво?

— Вашите войници отсега започнаха да гадаят кой ще бъде принцът престолонаследник.

— Нима моите войници се занимават с нашия трон, вместо да мислят за войната?

— Това, за което болеят, е Османската империя.

— Кой е по душа на моите войници? Говорят ли и за това помежду си?

— Говорят си, султане. По душа им е онзи, когото първи обикнаха.

Ибрахим не изрече на глас „Мустафа“, но и бездруго беше казал всичко досега, без да споменава име.

— Така ли? Ти какво мислиш? Кой е подходящият. Хайде, кажи! Обаче не ни подлудявай, като разтягаш локуми.

— Султанът да ми прости, но по мое мнение Гюлбахар хасеки няма вина. Грешно ли е да ви обича? Пък и тя е първата, дарила със син господаря ни. Правото е на големия принц. И правото, и редът са такива.

Падишахът изслуша приятеля си, без изобщо да реагира. Не отдели поглед от очите на хърватския еничар. Помисли си, че този западняк от Парга говори много прямо. А на него му трябваха такива хора — млади, енергични и честни.