Хюрем. Московската наложница

— Нека падишахът живее дълго с принцовете и държавата си! — викаха те и възгласите им кънтяха навсякъде.

Рицарите, които защитаваха крепостта, помислиха, че тази шумотевица предвещава ново нападение, и затичаха към непревземаемите кули. Само че гледката пред тях бе истинска изненада. Във вражеските окопи имаше празник. Турските войници се прегръщаха едни други и надаваха радостни възгласи. Над огромните огньове се въртяха чевермета с агнета, а в големи казани вреше ориз с шафран. Раздаваха и халва, за да се молят войниците за момчето, за младия принц.

А вътре, между крепостните стени, господстваше тягостният дух на поражението. Храната беше свършила. Рицарите и народът гладуваха.

Вестоносецът, донесъл добрата новина от Истанбул във военната шатра на младия падишах, поднесе и едно писмо от Хюрем хасеки. Пред слисаните погледи на великия везир Пири Мехмед паша и Любимеца Ибрахим Сюлейман взе писмото и го помириса с копнеж. Падишахът, на когото от месеци му беше опротивяла миризмата на барут, вдиша уханието на Хюрем, пропило се в хартията. Взе писмото и го сложи в пазвата си. За първи път нямаше търпение военното събрание да приключи час по-скоро.

Когато всички се оттеглиха и той остана сам в шатрата, извади писмото на Хюрем, в което тя беше пъхнала и цвят от люляк, и го прочете:

Ваше Величество, владетелю мой! — Сюлейман сякаш чуваше гласа на обичната жената. — Слънце на моята държава и извор на моето щастие, султане мой, първо доближавам лице към земята и целувам почвата под краката ви — убежище на щастието. Ако питате за вашата робиня, луда от любов, овъглена от огъня на раздялата, съдрала се от рев, с душа развалина, с очи, пълни със сълзи, тази пленница на вашата любов, за която дните и нощите се сливат, която е безпомощна в морето на копнежа, знайте, че тя е по-зле и от Ферхат и Меджнун[77], тя е в това положение поради раздялата с вас, Бог да не дава подобно нещо дори и на враговете ни….

Той се засмя. Очевидно Хюрем бе накарала някой от калфите да напише писмото. Иначе за нищо на света не би разчел разкривения ѝ почерк. Със спомена за нощите, в които се бе опитвал да я учи да пише, в душата на младия падишах връхлетя тъга.

Почеркът бе на другиго, но словата бяха нейни. Изречението започваше и не свършваше. Хюрем използваше всички турски думи, които бе научила. Докато четеше, падишахът ту се умиляваше, ту се разсмиваше. Тя знаеше как да го ощастливи, дори и от разстояние. Най-много се смя на съдрала се от рев. Откъде ги научаваше тези изрази?

Какво да е името на младия принц? Сюлейман мисли цяла нощ, на следващия ден след вечерната молитва се допита до великия везир Пири Мехмед паша и до шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди, когото беше взел със себе си на похода. И двамата казаха „Мехмед“, сякаш се бяха наговорили. Али Джемали ефенди веднага отсече:

— Рано или късно късметът ще ви се усмихне и ще победите Родос. Това е ваша съдба. Светът ще ви споменава като Завоевателя на Родос.

И понеже принцът удостои света с честта да се роди по време на поход, би му прилягало единствено името на завоевател[78]. И това е името на вашия прадядо — ханът завоевател.