Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Кайтай се намръщи, ръцете й се движеха бързо и уверено, подготвяйки въжетата, а очите й изучаваха всичко наоколо.
— Засега не са ги заловили.
— Откъде знаеш?
Кайтай сложи ръка на гърдите си.
— Аз го чувствам. Възбуда. Страх. Решителност. Ако го бяха хванали, веднага щеше да започне да обвинява себе си за провала.
Исана изненадано примигна.
— Изглежда добре го познаваш — промърмори тя и награди момичето със замислена, леко странна усмивка. — Това сигурно прилича на усещането, което се опитвам да обясня на онези, които не притежават водна фурия — какво е да чувстваш чужди емоции.
— Изобщо не е същото — разсеяно отвърна Кайтай. — При него е по-мъгливо, но някак по-дълбоко. Емоциите на другите са плоски, като картина, а неговите — по-изпъкнали, като скулптура.
Исана се намръщи, като чу това и улови проблясък от емоциите на Кайтай — осъзнаване и съжаление. Тя се обърна и погледна момичето-марат.
— Кайтай — каза тя. — Откъде ти е известно това?
Кайтай замръзна за момент, без да мига, и погледна Исана с широко отворени очи. После прехапа устни и се върна към заниманието си.
Исана не сваляше очи от нея и започна да разбира.
— Как можеш да си наясно с разликата, ако никога не си я изпитвала сама — промърмори тя. — Призоваване на вода. Кайтай…
— По-тихо — прекъсна я Кайтай притеснено, кимайки към ледената арка, свързваща ги с кулата. — Рано или късно ще ни видят. Не улеснявай задачата им.
Но и самата Исана вече беше млъкнала, изумена от направените заключения. Никой от маратите никога не е използвал призоваване. Никой от тях не беше способен на това. Така че ако Кайтай наистина беше получила познания за водно призоваване, това означаваше, че тя е единствена по рода си и може да има власт над алеранските фурии.
Кайтай беше единственият марат, който някога се е свързвал с алеранец, а подобна връзка, както Исана знаеше, по някакъв начин предаваше част от способностите на едното същество на другото. Уокър, гаргантът, свързан с Дорога, бащата на Кайтай, беше необикновено умен за обикновено животно и сякаш разбираше Дорога от половин дума.
Дорога беше по-висок и притежаваше по-масивна мускулатура от маратите от други кланове и Исана знаеше, че той е просто невероятно силен.
Ако дъщеря му е свързана с Тави по подобен начин, тогава резултатът от тази връзка може да е способността да призоваваш фурии.
В крайна сметка, ами ако Тави е намерил в себе си силата, присъща на баща му?
Сърцето на Исана подскочи, едновременно уплашено и ликуващо. Страхувайки се за него, тя се беше опитала да скрие произхода му и беше замразила неговите способности за призоваване. И вярваше, че щетите са непоправими.
Дали не се е излекувал? Може би синът й е получил втори шанс, въпреки нейните грешки? Може би е получил сила, която да го защити от силите, които вероятно ще се опитат да го унищожат, когато произходът му стане известен?
Дълги години тя отчаяно се страхуваше от това, което ще се случи с Тави, ако произходът му бъде разкрит, а нейната безпомощност пред такива огромни сили като на лейди Акватайн придаваше на живота й постоянен, горчив вкус.
Сега едно странно и почти забравено чувство се промъкна в сърцето й, пламвайки в малко, но ярко огънче на фона на мрака на нейния страх.
Надежда.
— Кайтай — изсъска Исана, — синът ми овладял ли е фуриите?
Кайтай се обърна и твърдо погледна Исана.
Но преди да отговори каквото и да е, ледът се пропука с остър звук и вратите към покрива на кулата се отвориха.
Арарис беше първият, който премина през тях, бързо се огледа и дори в полумрака Исана видя внезапния блясък на зъбите му, когато се усмихна на леда, покрил покрива.
Погледът му пробяга по елегантната ледена арка между кулата и акведукта и той махна с ръка, давайки знак на другите зад него.
Тави изскочи от кулата, а след него се появи чудовищна фигура, излязла сякаш от нощен кошмар. Варг, посланикът на канимите, предположи тя, се извисяваше над Тави поне с цял ярд, а тялото му, покрито с черна козина, изглеждаше тънко, но много силно.
Канимът излезе на открито, спря за миг, после отметна глава, вдигна лице към небето и разпери завършващите с остри нокти ръце.
После той се изтръска като куче, върху което е паднала вода, отпусна се на четири крака и спокойно последва Тави, който бързо се придвижваше към ръба на покрива, олюлявайки се върху леда.