Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Щом старецът разпери ръце, за да направи знака на Великото дърво, тя го позна. Беше самият епископ Домитис или по-точно съсухрените му останки, тъй като от него беше останало само половината му тегло. Дори гласът му се беше променил: лишен от огромния му гръден кош, беше станал писклив и тъничък. Но щом стигна до реторичните заключителни тактове на мансата, тя отново позна предишния Домитис и с умореното си съзнание отново го видя такъв, какъвто си беше — надут и важен като огромна жаба.

— Бинабик — прошепна тя, — познавам го! Това е епископът. Но толкова се е променил!

Тролът наблюдаваше подрипващите гарвани със смесени чувства на развеселеност и тревога.

— Тогава можеш ли да го убедиш да ни помогне?

Мириамел се замисли.

— Не мисля. Изглежда твърдо решен да пази катедралата си и няма да ни разреши да се разхождаме из катакомбите.

— В такъв случай ми се струва, че тъкмо това е мястото, където трябва да проникнем — отвърна тихо Бинабик. — Трябва да внимаваме да използваме първата удала ни се възможност.

Той вдигна очи към Домитис, който беше отметнал глава със затворени очи — ръцете му бяха разперени широко, сякаш имитираше птичето си паство.

— Трябва да свърша нещо — продължи Бинабик. — Изчакай ме тук. Ще ми отнеме съвсем малко време.

Той се надигна тихичко от пейката, обърна се и забърза по пътеката.

— Бинабик! — извика едва-едва Мириамел, но тролът само вдигна ръка, преди да изчезне в преддверието.

Смутена от постъпката му, тя се обърна с неохота, за да проследи останалата част от странното представление.

Домитис сякаш беше забравил, че в катедралата има и други освен него и гарваните. Две от птиците бяха кацнали на раменете му. Стояха, без да помръднат, докато той се олюляваше, а щом заразмахваше разпалено ръце като вятърна мелница, пляскаха с черните си криле, за да запазят равновесие.

Най-накрая, щом епископът стигна до последните строфи на мансата, цялото ято се вдигна във въздуха и закръжи като грачещ буреносен облак. Дори до този момент гледката да съдържаше някакъв елемент на забава, сега вече той абсолютно изчезна: изведнъж тя се стори на Мириамел ужасяваща. Не беше ли останало нито едно кътче на този свят, където да не властва абсолютно безумие? Всичко ли се беше разпаднало?

Домитис произнесе монотонно последните набански фрази и замълча. Гарваните продължиха да кръжат още известно време, след което се издигнаха като вихрушка към рухналия купол и изчезнаха в сенките му; във въздуха увисна единствено отекващият грак. След като и той стихна и катедралата потъна в безмълвие, епископ Домитис, посивял от положените усилия, се приведе зад олтара.

След като измина известно време, а той все още не се изправяше, Мириамел започна да се пита дали старецът не е изпаднал в нещо като несвяст, или дали дори не е умрял. Надигна се и запристъпва предпазливо към олтара, без да откъсва очи от тавана, уплашена да не би всеки момент гарваните да връхлетят отгоре й, изпружили клюнове и нокти…