Съдбовният кораб [bg]

— Не. Не мисля, че Вивачия е закотвена тук тази вечер. Това би означавало да си насилваме късмета. Но беше тук последният път, когато и аз бях, така че мисля, че е твърде възможно отново да дойде. Търпение. — Той се обърна към нея. Осмели се да хване ръката ѝ сред прикритието на мъглата и да я придърпа към себе си. — Ти как си го представяше? Че ще я намерим тук, тази вечер и някак ще успеем да я отмъкнем без бой?

— Детски мечти — призна Алтея. Тя опря за миг чело в рамото му. Така силно му се искаше да я вземе в обятията си и да я задържи там…

— Наречи ме дете тогава, защото аз имах същите празни надежди. Че въобще нещо може да е лесно и просто за нас.

Тя се изправи с въздишка и се отдръпна от него. Влажната вечер сякаш стана по-студена.

Обхвана го копнеж.

— Алтея? Мислиш ли, че някога ще има време и място, където всичко ще е лесно и просто за нас? Време, когато ще мога да се разхождам по улицата с теб под ръка на дневна светлина?

Тя отвърна бавно.

— Не съм си позволявала да мисля толкова напред в бъдещето.

— Аз съм — непринудено каза Брашън. — Мислил съм занапред — как ти ръководиш Вивачия, а аз продължавам да съм капитан на Парагон. Това е най-щастливото развитие, което можем да очакваме от тази мисия. Но после се питам докъде ще ни отведе това? Кога и къде най-сетне ще можем да си направим собствен дом?

— Понякога и двамата ще сме в пристанището по едно и също време.

Той поклати глава.

— Това не ми е достатъчно. Искам те през цялото време, да си винаги до мен.

— Брашън — тихо отвърна тя. — Точно сега не мога да си позволя да мисля за това. Боя се, че всичките ми бъдни планове трябва да започват със семейния ми кораб.

— А аз се боя, че винаги ще е така. Че всичките ти планове винаги ще започват с кораба ти. — Неочаквано осъзна, че звучи като ревнив любовник.

Изглежда, Алтея също го беше усетила.

— Брашън, трябва ли да говорим за тези неща сега? Не можем ли за момента да се задоволим с това, което имаме, без да мислим за утрешния ден?

— Мислех, че аз трябва да съм този, който да говори подобни неща — отвърна след малко, навъсено. — И все пак знам, че засега трябва да съм доволен от това, което имам. Откраднати мигове, тайни целувки. — Той се усмихна унило. — Когато бях на седемнайсет, си мислех, че това е въплъщението на романтиката: потайна страст на борда на кораб. Прикрити целувки на задната палуба в мъглива нощ. — Пристъпи напред, взе я в обятията си и я целуна страстно. Не я беше изненадал. Беше ли чакала да го направи? Тя не се сдържаше — тялото ѝ пасна чудесно до неговото. Непринуденият ѝ отклик разбуди нещо дълбоко в него и той изръмжа от копнеж. Неохотно отдели тялото си от нейното.

Успя да си поеме дъх.

— Но вече не съм момче. Сега това просто ме вбесява. Искам повече, Алтея. Не искам напрегнатост, кавги и ревност. Не искам да се промъквам наоколо и да крия чувствата си. Искам удовлетвореността от знанието, че си моя, и гордостта от признанието на всички останали за това. Искам те всяка вечер до мен в леглото ми и всяка сутрин на масата срещу мен. Искам да знам, че след години, ако стоя някъде на някоя друга палуба, в някоя друга нощ, ти пак ще си до мен.