Съдбовният кораб [bg]

Янтар въздъхна.

— Признавам, че когато предложих да ги вземем на борда и да им позволим да заменят труда си за възможността да се върнат по домовете си, не предполагах, че може да имат противоречия относно верността си. Сега изглежда очевидно.

— Заслепена от възможността да направиш добро на някого — усмихна се Алтея и приятелски побутна Янтар. Жената ѝ отвърна със знаеща усмивка. Алтея почувства моментно неудобство.

— Смея ли да попитам дали Лавой би могъл да ни помогне с това? — меко продължи Янтар.

Брашън не отговори и Алтея поклати глава.

— Картите на Брашън са всичко, с което разполагаме. Предвид смяната на сезоните и постоянните промени в самите острови, става малко сложно.

— Понякога се чудя дали изобщо гледам правилния отрязък блато — кисело се намеси Брашън. — Може въобще да не е тази река.

— Правилният отрязък е. — Дълбокият глас на Парагон беше много тих и звучеше по-скоро като музика, отколкото като говорене. — Дори устието на реката е правилното. Което можех да ви кажа преди часове, ако някой си беше направил труда да ме попита.

Тримата човеци стояха напълно неподвижно сякаш ако мръднеха или проговореха, щяха да развалят някаква магия. В ума на Алтея проблесна подозрение, което винаги бе таяла в себе си.

— Права си, Алтея — отговори корабът на негласните ѝ мисли. — Бил съм тук и преди. Влизал съм и съм излизал достатъчно често от Заграба, за да мога да доплавам дотам и в най-тъмната нощ, при всякакво течение. — Дълбокият му смях завибрира по целия бак. — Тъй като загубих очите си много преди да се придвижа нагоре по реката, няма значение какво виждам или не виждам.