Съдбовният кораб [bg]

— Пак старата песен — промърмори някой и Спарс се намръщи към него.

— Този дракон е последният от вида си. Тя се излюпи в разпадащите се руини на Стария град точно преди блатото да ни залее — оповести Рейн. — Но тя не е наш съюзник. Тя е вероломно и егоистично създание.

Кефрия огледа кръга от лица. Неверието пламтеше ярко. С поруменяло лице, Еке Келтър предложи:

— Може би трябва да се върнем на темата за Новите Търговци.

Баща ѝ плесна по масата с разтворена длан.

— Не. Сега разбирам, че трябва да чуя цялата история за случилото се в Дъждовните земи. Твърде дълго ни държаха в неведение относно случващото се нагоре по тази река. Нека това бъде първият знак на откритост от страна на бингтаунските Търговци към новите им съюзници. Искам подробно описание на тази драконова история и това как са загинали Малта Вестрит и сатрапът.

Настъпи тягостна тишина. Единствено извръщането на забулените глави издаваше, че Рейн и майка му се съветваха. Всички други Търговци на масата запазиха мълчанието на предците си. Кефрия знаеше, че това е грешка. Но не можеше да го промени. Дъждовните земи трябваше да решат дали да се разкрият, или да останат скрити. Рейн се облегна назад. Скръсти ръце пред гърдите си.

— Добре тогава — тежко заяви Спарс Келтър. Постави широките си, почервенели от работа ръце на масата и избута стола си, за да стане.

Силдин погледна към Кефрия, стисна я кратко за ръката и ненадейно се изправи до стола си. Това не го направи много по-висок, но изражението на лицето му настояваше за признание.

— Всичко започна — изписка детският глас на Силдин, — когато казах на Малта, че знам таен вход към Стария град.

Всички погледи се извърнаха към момчето. То срещна удивения поглед на Спарс Келтър.

— Историята е моя, колкото и на всеки друг. Бингтаунските и Дъждовните Търговци са роднини. А и аз бях там. — С погледа, който хвърли на Рейн, той му се опълчваше. — Тя е толкова мой дракон, колко и твой. Ти може и да си ѝ обърнал гръб, но аз не съм. Тя спаси живота ни. — Той си пое дъх. — Време е да споделим тайните си, за да можем всички да оцелеем. — Погледът на момчето обходи събраните около масата.

С внезапно движение Рейн отметна воала си. Свали и качулката, като разтърси свободно тъмната си къдрава коса. Погледна с блестящите си медни очи всяко лице на масата, като ги предизвикваше да се взрат в люспите, които очертаваха устните и веждите му, както и изпъкналата нацепена кожа, очертаваща челото му. Когато очите му достигнаха Силдин, в тях се четеше уважение.

— Започна много преди спомена на младия ми родственик — каза тихо. — Предполагам, че съм бил някъде на половината на годините на Силдин, когато баща ми за първи път ме заведе в стаята на драцената, дълбоко под земята.