Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Здрачът притъмняваше, докато ходеха през високата трева. Подвикване или тропот на копита от тъмнината издаваха преследвачите им. От време на време някоя стрела разделяше тревата до нея и Гелел стисваше зъби — мръсници! Молк вървеше пред нея и изведнъж изчезна. Най-напред й се стори игра на късната следобедна светлина, но след още няколко крачки стана ясно, че човека го няма. Дали го бе ударила стрела, пусната от засада от неблагодарните сети? Тя неволно забави крачка и се запита трябва ли да се хвърли на земята. Да се скрие? Но с каква цел? Щяха просто да я стъпчат. Пристъпи, следващата й крачка слизаше надолу и тя падна напред презглава; успя да извика, преди да се приземи на камък върху седалищните си части.

— Ох!

— Колко изразително.

Тя трепна и се наведе настрани, за да разтрие задника си.

— Какво, в името на Бездната…?

— Друга моя мисъл.

— Убедена съм. Какво е това?

Тя посочи равния сенчест път, скрил се между два реда високи треви.

Молк — главата му бе изправена, заслушан в нощта — прошепна:

— Имперският път към Дал Хон. За него благодари на малазанските инженери.

— Искаш да кажеш, на тези от Кюон Тали — поправи го Гелел.

— Единственото нещо, което този остров ражда, са пирати — не инженери.

— Ражда и волята да ги използваш.

— Кои?

— И едните, и другите.

Гелел въздъхна раздразнено и нагласи отново бронята и портупея си.

— И сега? На този път сетите ще ни настигнат в миг.