Отровни думи [bg]

— Как? Като подхвърли труп в нашата къща?

— Това беше ужасно. Вече го казах. Но вие го провокирахте. Всички бяхме провокирани. Искахме да ви станем приятели, но никак не ни улеснихте.

— Значи какво, готови сте да бъдем приятели, ако се съобразим… с кое? Ако постигнем скромни успехи? Ако посрещаме само по няколко гости и правим по две-три терапии на ден? Може да открием и малък ресторант, ако имаме късмет. Но в никакъв случай да не сме конкуренция на вас и Оливие.

— Точно така — съгласи се гостът.

Марк не намери думи, с които да му отвърне.

— Вижте, защо според вас не правим кроасани? — продължи Габри. — Или пайове? Въобще всякакви печива? Можехме. Обожавам да пека сладкиши. Но когато пристигнахме, вече я имаше пекарната на Сара. Жената е прекарала живота си в селото. Пекарната е била на баба ѝ. Така че ние решихме да открием бистро. Всички кроасани, пайове и хляб купуваме от Сара. Адаптирахме нашите мечти към онези, които вече съществуваха тук. За нас щеше да е по-евтино и по-забавно сами да си приготвяме сладкишите, но не е там въпросът.

— А къде е? — обади се Венсан Жилбер за първи път, откакто гостът бе дошъл.

— Въпросът не е да натрупаме състояние — заяви готвачът и с благодарност се обърна към него. — А да знаем колко е „достатъчно“. Да бъдем щастливи.

Настъпи тишина и Габри мълчаливо благодари на светеца, който даваше възможност на разума отново да се възцари.

— Може би трябва да напомните това на партньора си — отбеляза Венсан Жилбер. — Говорите хубави неща, но живеете другояче. Удобно ви е да обвинявате сина ми. Смятате, че поведението ви е етично, дружеско и любезно, но знаете ли какво е според мен?

Докторът се приближаваше към Габри и колкото по-близо беше, толкова по-огромен изглеждаше, а гостът имаше чувството, че се смалява.

— Егоистично — изсъска Жилбер. — Синът ми прояви търпение. Нае местни хора, откри нови работни места. Тук трябваше да идват хора, за да се подлагат на лечебни процедури, а вие не просто се опитвате да съсипете хотела, а искате и да изкарате Марк виновен за всичко.

Венсан застана до сина си. Най-накрая бе проумял каква е цената на чувството за принадлежност към семейството. Габри нямаше какво друго да каже, затова си тръгна. Насочи се обратно към селото, където прозорците на къщите светеха. Над главата му прелетя ято патици, тръгнали на юг. Отлитаха далеч от смъртоносния студ, който се сгъстяваше и се подготвяше да стегне Канада в прегръдката си. Едрият мъж седна на един пън отстрани на пътя, загледа се в залеза над Трите бора и се замисли за le temps perdu141. Почувства се много самотен, останал без вярата в светците като утеха.