![Гравитационна дъга [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/1/gravitacionna-dga-bg-download.jpg)
Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Двамата стоят сред извити черни скелети на чугунени пейки, на безлюдния завой на тази крайбрежна улица, прекалено стръмна за каквато и да е разходка: шеметна, сякаш целяща да ги изтърси в морето и да се отърве от тях. Застудяло е. Не съумяват да пазят равновесие за дълго, през няколко секунди единият или другият трябва да търси нова опора. Той се протяга и вдига яката на палтото й, после взема в длани бузите й… нима опитва да им върне телесния цвят? Свежда поглед, понечва да надзърне в очите й, озадачен съзира, че те са изпълнени със сълзи, които пропиват миглите и гримът се стича на тънки черни криволици… в кухините им потрепват полупрозрачни камъчета…
Вълни се разбиват в камъните по брега и оттичат назад. Пристанищните води са нашарени с вълнички-зайчета, тъй бляскави, че е невъзможно светлината им да е събрана от това мрачно небе. Ето го отново, еднакво изглеждащият Друг Свят — и за това ли ще трябва да се вълнува той сега? Какво по дяво… гледай онези дървета… Всеки отделен дълъг клон виси, упоен, зашеметен, усърдно гравиран върху небето, всеки е разположен тъй безпогрешно…
Тя е раздвижила таз и бедра, за да се опре в него, през палтото, — това все пак би трябвало в края на краищата да й помогне да го върне — дъхът й се носи като бял шал, осветените от зимата следи от сълзи се превръщат в лед. Чувства се затоплена. Което обаче не е достатъчно. Никога не е било, не-е, той прекрасно разбира, тя отдавна е решила да замине. Притиснати един в друг заради вятъра загатнат от зайчетата в морето, или заради стръмната улица, те не се пускат. Той целува очите й, усеща как хуя му отново се издува от добрата стара, проклетата стара — във всеки случай древна — похот.
Над морето запява самотен кларинет, комична мелодия, към която след няколко такта се присъединяват китари и мандолини. Орляци блестящооки птици се сбират на брега. От граченето им на Катье й олеква малко на сърцето. Слотроп засега не притежава европейските рефлекси спрямо кларинета, той все още ги асоциира с Бени Гудман, а не с клоуни и циркове, но чакай малко… тук не се ли включва и казу? Да, множество казута! Цял казу оркестър!
Късно същата вечер те са в нейната стая, Катье е с червена рокля от тежка коприна. Две високи свещи горят на неопределено разстояние зад гърба й. Той долавя промяната. След като се любят, Катье лежи опряна на лакът, наблюдава го, диша дълбоко, тъмните зърна на гърдите й се надигат и спадат като в прибой, все едно шамандури на вълните на бялото море. Но върху очите й е насложена патина: той не успява да съзре дори привичното за нея оттегляне, този последен път, грациозно и бавно като постепенно угасваща лампа, в ъгъла на някаква вътрешна стая…
— Катье.
— Шштт — прокарва тя призрачни нокти по утрото, над Лазурния Бряг и към Италия. Слотроп има желание да пее, решава да го направи, обаче после нищо подходящо не му идва наум. Протяга ръка и гаси свещите, без да наплюнчва пръсти. Тя целува болката. И го заболява още повече. Той заспива в обятията й. Когато се пробужда, Катье я няма, заминала е окончателно, повечето от нейните изобщо необличани тоалети все още в шкафа, пришки и малко восък на пръстите му, и една цигара загасена преждевременно във формата на ядосана кукичка… По правило тя не хабеше цигарите. Навярно е седяла, пушила и наблюдавала съня му… докато нещо, той никога няма да я попита какво, я е подтикнало, направило е невъзможно оставането й до края на цигарата. Той поизправя фаса, допушва го, няма смисъл да се хабят цигарите, война е…
□ □ □ □ □ □ □ □
„Обикновено в поведението си, ние не реагираме еднозначно, а комплексно, в съответствие с постоянно присъстващото съдържание на окръжаващата ни обстановка. При старите хора — Павлов е на 83 години, когато чете тази лекция, — положението е съвсем различно. Съсредоточавайки се върху един дразнител, ние, посредством отрицателно умозаключение, изключваме въздействието на други паралелни и едновременни дразнители, защото в повечето случаи те не съответстват на обстоятелствата, не представляват допълнителни реакции в дадената обстановка.“449
449
Цитатът е от „Книгата“, И. П. Павлов Лекции, т.2, лекция 52 „Опит за физиологично разбиране (и обяснение) на симптомите на истерията“. Лекцията е изнесена пред Академия на науките на СССР в 1932 г., когато Павлов е на 83 години. — Б.пр.
450
Опит за драматически монолог в маниера на Т. С. Елиът. Темата е старостта. — Б.пр.
451
„Городки“ („чуканчета“) — древна руска народна игра, представляваща хвърляне на пръчка по предварително наредени фигурки. — Б.пр.