Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Катье беше възприемала голямата безвъздушна арка като ясен намек за определени тайни страсти, движещи планетата, нея самата и Тези, които я използват — преминала своята връхна точка и спад, устремена надолу, горяща, към един краен оргазъм… а това тя определено не смята да споделя със Слотроп.
Двамата седят, заслушани в поривите на дъжда, който преминава почти в лапавица. Зимата набира сила, диша, укрепва. Някъде в дъното на друга зала започва да потраква топче от рулетка. Тя бяга. Защо? Пак ли се бе доближил той прекалено до нея. Слотроп опитва да си припомни дали тя винаги е трябвало да разговаря по този начин, отначало с отскоци назад и рикошети и едва след това си позволява контакт с него. Моментът е напълно подходящ да започне да я подпитва. В неведение той контразаговорничи, разбива наслуки врати и няма представа какво ще излезе от тях…
От морето се надига тъмен базалт. Над морския нос и неговия замък виси маскировъчна мрежа от пара и превръща всичко в зърнеста старинна пощенска картичка. Той докосва ръката й, прокарва пръсти нагоре по голата кожа, напредва…
— Хмм?
— Хайде да отидем горе — предлага Слотроп.
Тя може и да се бе поколебала, но толкова за кратко, че той не забеляза:
— За какво говорехме през цялото време?
— За оная ракета А4.
Катье се вглежда продължително в него. Отначало Слотроп мисли, че тя ще му се присмее. После, че ще се разплаче. Той не разбира.
— О, Слотроп. Не. Ти не ме искаш. Онова, към което те се стремят може и да ме иска, ала не и ти. Ти не ме желаеш повече отколкото А4 иска Лондон. Но мисля, че те не знаят… за другите „аз“… твоето или на Ракетата… не. Не им е известно повече отколкото ти знаеш. Ако не съумееш да разбереш това сега, поне го запомни. Повече нищо не мога да направя за теб.
Отново се връщат в нейната стая: кур, путка, понеделнишкият дъжд в прозорците… Слотроп прекарва останалата част от сутринта и ранния следобед в запознаване с писанията на професор Шилер за регенеративно охлаждане, на Вагнер по уравненията на изгарянето, на Пауер и Бек447 за отработените газове и ефективността на горенето. И с порнография от хелиографни копия. По пладне дъждът спира. Катье е излязла по нейни задачи. Слотроп прекарва няколко часа долу в бара, сервитьорите, които улавят погледа му, се усмихват, показват бутилки шампанско, разклащат ги изкусително — „No, merci, non…“448 Той опитва да запамети схемите на организационната структура в онова Пеенемюнде.
Когато от облачното небе започва да струи светлина, той и Катье излизат да се раздвижат, привечерна разходка по крайбрежната улица. Ръката й е гола и ледена в неговата, вталеното черно палто я издължава, продължителните й мълчания спомагат за изтъняването и разтварянето й в неговите очи почти до мъгла… Двамата спират, облягат се на перилата, той гледа декемврийското море, а тя към спокойно извисеното зад тях безчувствено и студено казино. В небето безкрайно се плъзгат необагрени облаци.
— Мислех за това как опитвах да те свалям. Онзи следобед. — В момента Слотроп не е напълно в състояние да си наложи да изяснява гласно всички подробности, но Катье е наясно, че той има предвид игрална зала „Химлер“.
Тя се бе огледала бързешком.
— И аз мислех за същото.
Диханията им се разкъсват на призраци и отлитат към морето. Днес косата й е вдигната на руло над челото в прическа Помпадур, русите й вежди изскубани до съвсем тънки в краищата като криле и потъмнени, очите очертани в черно, като само няколко мигли по краищата са оставени руси. Пробилата облаците светлина пада косо върху лицето й, отнема неговия цвят и му оставя само някакво подобие на моментална снимка, като в паспорт…
— И-и-и ти се бе отнесла някъде много надалеч тогава… Беше недостъпна за мен…
Тогава. На лицето й се появява нещо като жалост и бързо изчезва. Но шепотът й е унищожителен и ясен като неочаквана телеграма:
— Навярно ще разбереш. Може би в някой от техните бомбардирани градове, край някоя тяхна гора или река или даже някой ден под дъжда, ще ти стане ясно. Ще си припомниш игрална зала „Химлер“ и полата, с която бях… паметта ти ще се раздвижи и дори ще успееш да я накараш да изрече с моя глас онова, което не съумях да кажа тогава. Или сега.
О, каква е тази нейна усмивка към Слотроп, само за онази кратка секунда? и вече изчезнала. Обратно към маската на злощастие и безперспективност — лицето й в състояние на покой, предпочитано, най-удобно…
447
Професор Бек (Политехника Дрезден) проектира „кръгла дюза с процеп за впръскване на гориво“. Професор Вагнер е съизобретател на „интегрален акселерометър (уред за измерване на ускорение)“ използван в ракетата Фау-2. За професорите Пауер и Шилер не бе открита информация. — Б.пр.
448
Не, благодаря, не (фр.). — Б.пр.