Катерина де Медичи [bg]

– Достатъчно, та да съм сигурна, че по сърце съм католичка – отвърна тя, – и ще остана католичка, докато умра.

Жана замълча и разговорът замря, докато не попитах как предпочита да прекарва времето си Анри.

– Ще ти отговоря с три думи – каза Жана. – Обича да язди, да язди и да язди. Не харесва нищо, което не може да прави, възседнал кон.

Всички се засмяхме любезно. Жана Също се усмихна, но бръчицата, появила се между веждите ѝ, остана там до края на вечерта. Оттегли се рано, като се извини, че е изморена. При първата открила се възможност дръпнах Марго настрани.

– Какво ви прихвана, та за един ден се преобразихте в ревностна защитничка на Църквата? – попитах я.

– Не сте ме питали досега! – възкликна тя с неочакван плам. – Никога не ме питате за нищо, мамо, защото няма значение какво мисля! Няма да отида в Навара! Няма да живея сред крави и да се обличам като сврака.

Сълзи напълниха очите ѝ. Понечи да каже още нещо, ала не събра смелост. "Гиз – помислих си смаяна, – влюбена е в него. Защо иначе ще брани с толкова нехарактерен ентусиазъм религията си?"

Прегърнах я през рамо, но тя разкриви лице, повдигна поли и побягна.

Не я последвах. Само времето – и Анри вероятно, ако като мъж бе запазил момчешката си благост – можеше да ѝ помогне.

Остатъка от вечерта прекарах с Шарл в кабинета му на приземния етаж, опитвайки се да поправя вредата, нанесена от Колини. По-късно тръгнах към покоите си.

Заизкачвах се по витата външна стълба, треперейки в мразовитата мартенска нощ. На площадката спрях да си поема дъх и погледнах към двора, спомнила си как преди много години в същия дворец видях херцогиня Д'Етами да лудува с крал Франсоа. Спомних си и какъв ужас изпитвах тогава, че ще ме отритнат, но приглушени гласове ме върнаха в настоящето.

Вдигнах глава. От двете страни на стълбището имаше изкусно издялани парапети. През тях зърнах ръцете и извърнатите лица на две фигури, неразличими в мрака на горната площадка. Гласовете им долитаха долу. Не чувах думите, ала долавях лесно чувствата – гнева до сълзи на жената и преднамереното спокойствие на мъжа.

Неприятните сцени между влюбени придворни не бяха рядкост, но сега не бях въоръжена с нужното търпение. Понечих да се прокашлям и да продължа напред. Нещо обаче – тембърът на гласа на младата жена навярно или утешителният жест на мъжа – ме възпряха.

Жената изля поток от ядни думи, разперила безпомощно пръсти. Мъжът – висок, сдържан – улови ръката ѝ и я целуна. Тя замълча и се вслуша в тихите му, разсъдливи увещания. После обаче дръпна нещо от врата си и го захвърли.

То тупна тихо върху стълбищната площадка под нея – на крачка от стъпалото ми. Мъжът я прегърна и те се целунаха пламенно. Наведох се, благодарна, че са разсеяни, и вдишах лъскавия предмет от плочника – диамантения медальон, който Жана бе подарила на Марго.

Сключих пръсти около скъпоценния камък и се вторачих нагоре. Прегръдката бе приключила. Марго влезе бързо в покоите си, а мъжът заслиза по стъпалата. Уплашена, отстъпих от площадката и се спотаих в сводестата ниша до нея.