Катерина де Медичи [bg]

– Ще го сразим най-сетне – отвърна Шарл с лудешки блеснали очи.

– Не! – изкрещях. – Ще сразят нас! Испанската флота е непобедима. Испания има повече войници от нас!

– Но адмиралът... – Шарл понечи да възрази.

– Адмиралът иска да ни вкара в капана на една безнадеждна война. Защото ако войниците ти се бият с испанците, няма кой да защити теб от хугенотите. Ще ни унищожат и ще възкачат свой водач на престола!

Чертите на Шарл застинаха в мрачна маска.

– Колини ме обича като роден син. Не би постъпил така.

Навих на руло уличаващия документ и се приведох напред.

– Щом цените мнението на Колини по-високо от моето, значи вече не съм ви потребна. Изпратите ли войници в Нидерландия, аз ще се оттегля от управлението. Не искам да стана свидетел на краха на рода Валоа!

В очите на Шарл заискри страх. Изоставех ли го, истината – че е неспособен крал – щеше да стане очевидна за всички.

– Не си тръгвайте, мамо! – примоли се той, обзет от ненадейно разкаяние. – Няма да изпратя войници.

– Няма да изпратиш! – повторих и разкъсах документа. Парчетата опадаха на купчина върху писалището на краля.

Излязох, ядосана на Колини, но и доволна как бях изиграла Шарл. Глупава жена – ликувах от спечелената битка. Не съзнавах, че вече съм изгубила войната.

Старата година отмина и започна новата – 1572-ра. Бях щастлива през дните преди водовъртежа, защото мислех, че съм убедила Шарл да не се доверява на Колини, и се заблуждавах, че бракът на дъщеря ми с Навара ще донесе мир на Франция. Бях щастлива и понеже ранната пролет доведе Жана в "Блоа".

Час след пристигането ѝ отидох в покоите ѝ. Придворната ѝ отвори вратата и аз вдигнах показалец пред устните си. Влязох тихо в преддверието и се прокраднах към вътрешната стая.

– Кой беше? – извика Жана.

Тръгнах бързо към прага.

– Никой, мадам.

Надвесена над леген с вода, тя се мръщеше в огледалото, потупвайки мокрите си бузи с кърпа. Френският ѝ воал и надиплената яка бяха свалени. Носеше само неугледна черна рокля, с каквато се обличаха хугенотките. Щом проговорих, тя вдигна сепнато глава и в следващия момент по лицето ѝ се разля широка усмивка.

Бяха изминали почти десет години, откакто се бяхме видели за последно. Косата на Жана сивееше. По челото и около устните ѝ личаха дълбоки бръчки. Изглеждаше страховито отслабнала – само кожа и кости. Охтичавата бледност на лицето ѝ влошаваше още повече впечатлението.

Зелените ѝ очи обаче бяха все още пълни с живот. С грейнал поглед тя остави кърпата и се поклони грациозно.

– Кралице!

Поклоних се и аз – ниско и смирено.

– Кралице!

Останахме приведени за миг, сетне се изправихме засмени и се прегърнахме. Тялото ѝ ми се стори крехко и леко като перце.

– Катрин! Очаквах да се смутя, щом ви видя, но сега имам чувството, че последните десет години не са съществували.