Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Щом се прочух, той ме повика от училище по телефона, отговорих му: изморен съм, не мога. Крайхрушчовската ми слава го накара да дойде послушно, седна в ъгъла. После колко ли пъти е учил на ум и разум писателите, а мен все ме няма. (Прави са, че ме изключват: наистина, какъв съветски писател съм аз, какъв помощник на партията?!) А преди една година ми се обади вкъщи: „Как се отнасяте, че «Советская Россия» се изказва зле за вас?“ — „Ами не съм го чел.“ — „Как? Статията «За какво вдига врява югославската преса», за вас!“ — „«Советская Россия» изобщо не я чета.“ — „Как тъй?“ — „Ей тъй.“ — Смая се: „Слушайте, ще ви я прочета по телефона.“ — „А, не, така не съм свикнал.“ — „Елате да си поприказваме.“ — На тайно събеседване? В кабинета му? Няма да ида! „Съберете всички писатели, гласно да си побеседваме.“ — „Не, митинги няма да правим.“
Ето че дочака, навръх празника, затова направо сияе.
Изключването ми е решено, но как да сколасам да запиша всичко? Ето че ми дават думата, а речта ми не е готова, криво-ляво е слепена, но не съм я прочел нито веднъж. Тъкмо се развихрих, викат:
— Десет минути! Край!!
— Какво значи — десет? Това е въпрос на живот и смърт! Колкото трябва — толкова ми дайте.
Матушкин, елейно-старчески: — Да му дадем три минути.
Изтръгнах още десет. Пердашех с картечна скорост, защото само каквото сколасам да кажа, само него ще мога да пусна утре по света, а което остане в устата ми, колкото и сразяващо да е, няма да мине, няма да срази. Нищо, за 20 минути наприказвах сума неща. Гледам — Маркин е направо щастлив, слуша как ги налагам, а на Родин, независимо от болестта, от температурата му харесва: и на тях им е приятно, че поне някой се съпротивлява.
А гласуваха — покорно.
И аз, с удоволствие, изобщо против цялата резолюция (за мен там има само една мъничка точка).
Разотидоха се весели, кулоари, разговори. Събрах си моливите, хукнах да си вървя — Таурин ме хваща и учтиво, и съчувствено:
— Много ви препоръчвам, заминете още сега за секретариата, именно утре ще се свика пълният секретариат, във ваш интерес е!
Аз: — Никъде в устава не е написано, че изключването трябва да стане за 24 часа, може и да потраят.
(Мислено: дано сколасам да пусна слуха, да пусна час по-скоро „Изложението“, а тогава ще видим как ще заседавате. Все пак бях сигурен, че без мен не могат да ме изключат, — а може! у нас всичко може!)
— Чуйте — хваща ме Таурин за ръкава, — никой не иска да ви изключва! Само напишете ей тая хартийка, единственото, което искат от вас, ей тая хартийка, че сте възмутен, че на Запад там…
Може пък наистина да са си правили такава сметка? Подарък за октомврийската годишнина?… А без това съвсем никакъв смисъл нямаше в изключването ми, само едно си отмъщение. Докато не са ме изключили, положението май е в тяхна полза: стои шестхилядна грамада, от съжаление не ме смазва, а ако поиска — ще ме смаже. Ами ако ме изключат, а аз оцелея, тогава какво ще стане?
В коридора ме настига Женя Маркин, на висок глас иска прошка от мен (това е в духа на хубавия Достоевски, още няколко пъти ще се кае, ще рони сълзи, ще коленичи и пак ще се отрича, наистина му е тежко, с душата си и с правдата е за мен, само че грешното тяло не го пуска). (Една година по-късно той ще намери начин да пробута в „Новый мир“ (с новото ръководство) стихотворение за пазача на плаващите фарове „Исаич“, когото много тачат по голямата река, той винаги знае пътя — голям скандал стана после, когато се досетиха! И изключиха горкия Женя от СП. (Заб. от 1978 г.)) Аз — по-бързо, по-бързо, и се запътвам към телефонната станция. В Рязан съм в капан, в Рязан лесно ще ме доудушат, трябва да се изскубне, да се изскубне новината до Москва — само там е спасението. У нас в Рязан монтираха един-единствен междуградски автомат и ако той сега не е повреден… Не е… и няма опашка… Избирам номера на Аля. Няма никого. Избирам друг. Не вдигат слушалката. Къде да звъня? В „Новый мир“! — още не е пет вечерта, още не са се разотишли. Точно така постъпих. (После ще възникне робското обяснение: „Тъкмо заради това разпъдиха «Новый мир».“)
Тогава, вече спокоен, се прибрах вкъщи, седнах да записвам подробно „Изложението“. В 6 заранта се събудих, включих както обикновено „Гласа на Америка“, без никаква задна мисъл, и ме бодна:
„Според частни сведения от Москва вчера в Рязан, в родния си град, е изключен от писателската организация Александър Солженицин!“
Подскочих! Това е векът на информацията! Чак толкова моментално да стане — не, не бях очаквал!!