Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Заплахата за сриване на храма над собствените ни глави, както и над главите на всички останали, лежи в самата същност на доктрината за ядреното възпиране, но от всички тези събития може да се извлече поне минимално успокоение. Кубинската криза бе ярка демонстрация на факта, че наказанията за грешките в изчисленията при евентуална ядрена конфронтация са толкова невъобразимо тежки, че теориите за податливостта на контрол нямат почти никаква сила, когато политическите лидери се изправят пред необходимостта да вземат истински решения по време на криза. Тогава те стават изключително предпазливи и консервативни в действията си. Хората наистина разпознават разликата между симулация и действителност.

Другият важен извод от въпросната криза е, че разузнаването никога няма да бъде идеално, и че решения, които на пръв поглед изглеждат рационални, могат в крайна сметка да се окажат фатални. Ако Съединените щати бяха решили да предприемат конвенционална инвазия на остров Куба, за да се справят с ракетите, преди те да бъдат превърнати в действащи (както и са възнамерявали), войските им щяха да бъдат изтрити от лицето на земята още на брега от съветските командири, изпратени там, които са имали заповеди в подобна ситуация да действат точно така, без да се налага да искат разрешение от Москва. Както признава по-късно и самият Макнамара, Съединените щати автоматично са щели да отговорят със собствените си ядрени оръжия, и ето, че щеше да започне Третата световна война. Впоследствие президентът Кенеди заключава, че шансовете Кубинската криза да завърши с ядрена война, са едно към три.195

Кубинската ракетна криза успява завинаги да изтрие концепцията за ограничена ядрена война от американските стратегически кръгове — вече на никого не би хрумнало да „даде сигнал за решимостта си“ с няколко подбрани ядрени удара по време на реална криза. Защото, докато хората продължават да вярват в подобна концепция, това само би улеснило започването на ядрена война, тъй като подплашените и отчаяни политически лидери се улавят за обещанието за контролируемост като удавници за сламка. Същевременно обаче тя служи и като оправдание за създаването на още по-комплексни и сложни стратегически системи, както отбранителни, така и нападателни, но с оглед на тяхната природа ефективността и взаимодействието им не биха могли да бъдат предварително тествани. Историята на следващите двадесет години от американската ядрена политика е преди всичко разказ за разрива в братството на американските интелектуалци в сферата на отбраната. Една част от тях продължават да търсят Светия граал, опитвайки се да превърнат ядрени оръжия използваеми в рамките на ограничена ядрена конфронтация, а друга окончателно загубва вярата си в подобна химера.