Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Анонимен помощник-секретар по отбраната в лична кореспонденция с Дезмънд Бол190

Истината е, че настъпва разрив между официално обявената от Съединените щати стратегия и реалния оперативен план. Доктрината за сигурното унищожение цели да възпре евентуална съветска ядрена атака срещу САЩ (крайно неправдоподобна вероятност на фона на съществуващия баланс на силите), и което е още по-важно, да сдържи вълчия апетит на отделните видове въоръжени сили за нови оръжия. Но зад фасадата на минималното възпиране се крие доста различна реална стратегия. В случай на война, тя би се водила най-вече съобразно правилата за „контраудара“ и ограниченията, които Макнамара постановява официално в Атина и Мичиган през 1962 година. Най-доброто, което би могло да се каже за Доктрината за сигурното унищожение, е, че формално тя изоставя идеята за обезоръжаващ първи удар срещу Съветския съюз. Макнамара така и никога не е смятал, че първият ядрен удар въобще ще успее и в частни разговори е съветвал както президента Джон Кенеди, така и след него президента Линдън Джонсън, че при никакви обстоятелства не би трябвало първи да използват ядрените оръжия на страната си. Ала оперативният план на САЩ никога не се отказва от очакванията си, че въздържанието и разумът накрая ще надделеят, дори и когато ядрените оръжия започват да избухват в собствените им предели.

Официална Москва продължава да настоява, че ако „агресорът“ „наложи“ на Съветите ядрена война, тя ще бъде водена без всякакви ограничения. Но американските военни стратези предполагат, че и в Съветския съюз съществува същата разлика между декларираната стратегия и истинския оперативен план на държавата. Те изхождат от презумпцията, че всеки разумен човек би стигнал до същото като тях заключение. Тази гледна точка получава своето безспорно потвърждение, когато през 1966 година един съветски генерал разкрива, че съветският оперативен план съдържа пет категории цели, почти идентични с „опциите“ на SIOP-63.191 Но въпреки че в американските военни планове все по-категорично си намират място надеждите за водене на контролирана и ограничена ядрена война, последвалите събития само демонстрират колко далече са те от реалността.

По време на Берлинската криза през 1961 година, при която конвенционалните сили на Запада в точката на конфронтацията се оказват крайно недостатъчни, президентът Кенеди създава специална оперативна група за изследване на възможностите, оглавявана от Пол Нитце. Групата разглежда и почти автоматично отхвърля варианта за ядрено предупреждение, изхождайки от убеждението, че това би довело до взаимна размяна на символични ядрени удари, която едната от страните може внезапно да реши да изостри, за да докаже решимостта си. „И когато това стане, трябва да знаете, че много сте я загази-ли, а още повече сте загубили“ — отбелязва Нитце.