Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Стратегията на Макнамара за ограничена и контролирана ядрена война се сблъсква със същото отрицание и сред натов-ските съюзници на Америка, когато той им я разкрива по време на тайна среща на министрите на отбраната в Атина през лятото на 1962 година. Макнамара казва, че „Съединените щати са стигнали до извода, че, в приемливи граници, към военната стратегия за една обща ядрена война трябва да се подходи почти по същия начин, по който се е подхождало и към конвенционалните военни операции в миналото“. По-голямата част от съюзниците, които най-безсрамно се били съгласили да следват политиката на масиран ответен удар, стигат до тревожното заключение, че американското ядрено възпиране, което досега е гарантирало тяхната сигурност, като е заплашвало (макар и неправдоподобно) да вдигне целия свят във въздуха в тяхна защита, вече става непостижима мечта.

Преди тръгването на министъра от САЩ, президентът Кенеди недвусмислено го инструктирал, че в Атина трябва „да повтаря до втръсване“, че, от една страна, Съединените щати въобще не замислят първи ядрен удар, а от друга, европейците въобще да не си въобразяват, че могат да въвлекат САЩ в световна ядрена война само с това, че са в състояние да изстрелят свои собствени ядрени ракети към съветските градове. Но и за французите (които го заявяват публично), и за британците (които открай време са по-тактични) става пределно ясно, че могат да направят точно това — и така подкопават цялата концепция за ограничената ядрена война.

Когато през юни 1962 година в лекция в Мичиганския университет Робърт Макнамара предлага официалната версия на речта си в Атина, обществената реакция е точно толкова негативна, колкото и тази на специалистите. Става ясно, че почти всички възприемат новата стратегия като даваща зелена улица на ядрената война. Но най-силният фактор, който принуждава американският Министър на отбраната да се откаже от своята стратегия за ненападение срещу градове, е реакцията на Сухопътните сили на САЩ. Те автоматично се възползват от новата доктрина за контраудара, за да оправдаят исканията си за огромен брой нови стратегически оръжия, с които да поразят неизброимите нови цели, придобили вече военно значение. Към края на 1962 година Военновъздушните сили се стремят към нов стратегически бомбардировач — Б-70, а се носят и слухове за десет хиляди ракети „Минитмън“. През януари 1963 година Макнамара заповядва на своя екип да информира военните, че вече нямат право да използват стратегията за контраудара като извинение за производството на нови оръжия.186