Потомците на Шанара

Пар се вгледа в Къртицата. Той се бе облегнал на една от стените, едва видим в края на светлината, очите му искряха докато ги гледаше. Едната ръка изтупваше праха от другата.

Пар почувства неспокойствие. Премести се, докато Дамсън остана между него и Къртицата. След това каза, така че само тя да го чуе:

— Сигурна ли си, че можем да му се доверим?

Бледото лице на Дамсън не се промени, но очите й сякаш загледаха някъде далеч.

— Мислиш ли, че имаме избор?

Пар бавно поклати глава. Усмивката на Дамсън беше иронична:

— Тогава предполагам, че няма смисъл да се притесняваме, нали?

Разбира се, беше права. Нямаше спасение от подозренията, освен ако не ги загърбиш, а Пар Омсфорд си бе казал че никога няма да го направи. Реши да изпробва магията на молитвената песен, нещо, което мислеше да направи и по-рано, за да знае с какво разполага. Това щеше да му даде увереност. Знаеше, че не може да изпита магията, поне по начина, по който искаше. Тя не би се разкрила. Можеше да създава видения — да, но не можеше да призовава истинската мощ на молитвената песен — поне докато няма срещу какво да я използва. А може би и тогава нямаше да може?

Силата беше там, отново си каза той, но това беше по-скоро предназначено за шепота на духовете в него. Трябваше да бъде.

— Това повече няма да ни трябва — каза Дамсън и посочи фенера.

Подаде го на Пар, след това измъкна от джобовете си чифт бели камъни, обковани със сребро. Взе единия, а другия даде на Пар.

— Изгаси фенера — нареди тя. — След това допри ръцете си до камъка, за да го затоплиш. Когато усетиш топлината му, го отвори.

Пар изгаси пламъка и остави фенера. В стаята стана тъмно като в рог. Постави странния камък между дланите си и го задържа. Когато отдръпна едната си ръка, камъкът засвети със сребриста светлина. Щом очите му привикнаха, установи, че тя е достатъчно силна да различи лицата на другите и дори да вижда на няколко стъпки.

— Ако светлината започне да намалява, стопли отново камъка.

Тя затвори с ръката си камъка в неговата, задържа я и отново я вдигна. Сребристата светлина засвети още по-ярко.

Пар се засмя без да иска, с нескрито учудване в погледа си:

— Това е хубав номер, Дамсън — прошепна той.

— Част от моята магия, човече — каза тихо тя и очите й спряха върху неговите. — Магия от улицата в изпълнение на едно момиче от улицата. Не толкова чудесна като истинската, но можеш да разчиташ на нея. Няма миризма, няма дим, можеш лесно да я пренасяш. По-добре е от фенера, ако искаме да останем скрити.

— По-добре е — съгласи се той.

След това Къртицата ги поведе В тъмнината явно без да има нужда от фенер. Дамсън го последва, носейки единия камък, след нея бе Пар с другия, а Кол отново беше последен. Минаха в друг коридор, който се извиваше и пресичаше нови помещения. Вървяха мълчаливо, ботушите им тихо скърцаха по каменния под, а дишането им беше като леко свистене.

Пар откри, че отново мисли за Къртицата. Можеше ли да му се вярва? Малкият човек наистина ли бе този, за който се представяше? Призраците можеха да се представят за всеки. Ами ако Къртицата беше Призрак? Отново толкова много въпроси без отговори. Не можеше да вярва на никого, освен на Кол, помисли си той. И на Дамсън, вярваше й. Нали?