Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Горе защитниците се криеха, крещяха срещу атакуващите и вършеха ежедневните си работи, колкото може по-добре. Но през почивките мърмореха и подозренията им отново се появиха. Независимо в какво вярваха преди, Издатината не можеше да бъде удържана.
Морган Лий бе изправен пред свои притеснения. Той отново бе избягал в горичката в края на терасата, далеч от голямата пещера, където бяха насочени повечето от атаките на федералната армия. След като успя да отхвърли въпроса за възможността да се оправя без магията на Меча на Лий, сега трябваше да разреши другата дилема — да разгадае подозренията си около личността на предателя.
Трудно бе да определи какво да прави. Със сигурност трябваше да каже на някого! Длъжен беше, но на кого?
Падишар Крийл? Ако му кажеше, вождът на бунтовниците можеше да му повярва, а можеше и да не го направи, но при всички положения не би поел рискове. Падишар не го бе грижа за Стеф или за Тийл. Би се справил набързо и с двамата. В крайна сметка нямаше да се разбере кой от двамата е и дали въобще е някой от тях. А Падишар не бе в състояние да изчака отговора.
Морган поклати глава — не можеше да каже на Падишар.
А на Стеф? Ако направеше това, значи да реши, че предателят е Тийл. Това му изглеждаше най-вероятно, но беше ли истина? Дори да беше, знаеше каква ще е реакцията на приятеля му. Той обичаше Тийл. Тя бе спасила живота му. Едва ли би повярвал на Морган, освен срещу някакво доказателство. А Морган нямаше доказателство. Разполагаше само с подозрения верни или не.
Отказа се от Стеф.
Някой друг? Нямаше друг. Щеше да каже на Пар или Кол, ако бяха там, или, или на Рен, или дори на Уокър Бо, но членовете на семейство Омсфорд бяха разпръснати от Вятъра на четирите посоки и той бе сам тук. Нямаше доверие никому.
Седна сред дърветата и се заслуша в далечния шум от катапулти, от викове и летенето на стрели, от скърцането на желязо и дърво. Беше изолиран като на остров, по средата на битката сред море от нерешителност и колебания. Трябваше да направи нещо, по кой път да тръгне? Толкова искаше да участва в битката с Федерацията, да дойде на север и да се включи при бунтовниците, да търси Меча на Шанара, да види Призраците разбити. Трябваше да избяга от черупката си в планината, от безсмисленото натриване на носовете на Федералните бюрократи. Трябваше да направи нещо велико, нещо чудесно… Нещо, което да промени нещата.
Е, сега имаше възможност. Можеше така да промени всичко, както никой друг. А стоеше парализиран…
Вечерната атака остана незавършена, а проблемът на Морган — неразрешен. Напусна горичката за да види Стеф и Тийл, или по-точно, за да ги шпионира, да разбере дали ще се издадат с нещо. Но Джуджетата не изглеждаха по-различно от преди.
Стеф беше все още слаб и можеше да разговаря само няколко минути, преди отново да заспи. Тийл бе разтревожена и го пазеше. Оглеждаше ги незабелязано, за да открие дали подозренията му въобще имаха някакво основание, носи тръгна празни ръце, така, както беше и дошъл.
Беше почти тъмно, когато го намери Падишар Крийл. Беше замислен какво да предприеме, така че не чу приближаването му. Разбра, че е там, чак когато Падишар проговори:
— Откраднал си малко спокойствие, а?
Морган подскочи:
— Какво? О, Падишар! Съжалявам.
Големият мъж седна срещу него. Лицето му беше уморено и покрито с прах и пот. Бе забелязал напрежението на Морган, но не го показваше. Протегна краката си и се отпусна на лакти назад, като изръмжа тихо от болка.
— Лош ден бе днес, планинецо. — Последва дълга и тъжна въздишка. — Двадесет и двама убити, още двама ще свършат до сутринта, а всички ние сме натикани в лисича дупка.
Морган кимна без да отговори. Отчаяно се опитваше да реши какво да каже.
— Истината е, че много не ме интересува как се обръщат нещата. — Трудно бе да се проникне зад суровото изражение на бунтовник. — Федерацията ще продължи обсадата докато всички забравим защо всъщност сме дошли тука, а това не се връзва е плановете ми и с девиза „Роден съм свободен“. Както сме пакетирани, не сме от полза за никой. Има други места и времена, когато ще уредим сметките си с тези страхливци, които предпочитат да изпращат родени от черна магия твари, вместо сами да застанат срещу нас. — Спря се. — Така че реших — време е за измъкване.