Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Морган се наведе напред.
— Да бягаме?
— През задната врата, за която говорихме. Мислех, че трябва да знаеш. Нужна ми е помощта ти.
Морган се втренчи в него.
— Помощта ми ли?
Падишар бавно седна.
— Искам някой да занесе известие в Тирзис за Дамсън и братята. Трябва да знаят какво е станало. Бих отишъл сам, но трябва да се погрижа за хората си. Помислих, че може би ти ще се интересуваш.
Морган веднага се съгласи.
— Таке е. Интересувам се.
Ръката на Падишар предупредително се вдигна.
— Не бързай толкова. Няма да напускаме Издатината веднага. Може би не в следващите три дни. Ранените все още не бива да се движат. Но ти ще тръгнеш по-рано. Всъщност утре. Дамсън е умно момиче, има глава на раменете си, но е своенравна. Премислих нещата от онзи ден, когато ме попита дали тя ще се опита да доведе тук братята. Може да съм сгрешил — може да се опита да направи точно това. Трябва да се увериш, че няма да го направи.
— Ще се постарая.
— Тогава ще излезеш през задната врата и тръгваш сам.
Морган се намръщи.
— Сам, момче. Приятелите ти ще останат с мен. Първо не можеше да се мотаеш из Калахорн с двойка Джуджета, колкото и големи да са. Федерацията ще ви окове след две минути. И второ, не можем да поемаме никакви рискове след всичките предателства. Никой не бива да знае за плановете ти.
Планинецът се замисли за момент. Падишар беше прав.
Нямаше смисъл от ненужни рискове. Най-добре ще е да отиде сам, без да казва на никой, особено на Стеф и Тийл. Почти щеше, да изрече гласно мислите си, но спря. Вместо това просто кимна.
— Добре. Разбрахме се. Освен за едно — Падишар отново се изправи на крака. — Ела с мен.
Той поведе Морган през лагера към най-голямата пещера, подмина ранените и тръгна към долните помещения. Оттам започваха тунелите — може би дванайсет или повече, които започваха един от друг и се губеха в тъмнината. Падишар бе взел фенер. Запали го от друг, висящ на стената, огледа се, да се увери, че не са привлекли ничие внимание и поведе Морган напред. Подминавайки тунелите, поведе планинеца към дъното на пещерата, където бяха нахвърляни дървени касетки на двадесетина стъпки височина. Там бе тихо, шумът остана назад. Отново се огледа назад в тъмнината.
След това подаде фенера на Морган, хвана с две ръце касетките и ги дръпна. Цяла секция се отдели и отбори входа към тунел.
— Видя ли как го направих, момче? — тихо попита той.
Морган кимна. Стените на тайния проход се спуснаха надолу докато се изгубиха от поглед.
— Минава под планината — каза Падишар. — Проследи го до края му. Той е извън Хълмовете Парма, точно на юг от Драконовите зъби и на изток от Прохода. — Погледна го. — Ако беше направил опит да минеш по другите тунели, пред които държа постове, можеше никога повече да не те видя. Разбра ли?
Гои притвори тайната врата и отстъпи.
— Показвам ти всичко това сега, защото когато се приготвиш за път, няма да съм с теб. Там ще бъдеш сам и внимавай кой е зад гърба ти — усмихна се кратко и сурово. — Увери се, че си се освободил от който и да било.
Върнаха се обратно през пещерата към терасата. Вече беше тъмно — последните дневни светлини бяха изчезнали. Вождът на бунтовниците спря, протегна се и дълбоко вдиша нощния въздух.
— Чуй ме, момче — тихо каза той. — Има още нещо. Трябва да спреш да мътиш мозъка с мисли за онзи меч, дето носеше. Не можеш да очакваш, че с тях умът ти ще е бистър. Тежестта е прекалено голяма дори за такъв решителен приятел като теб. Остави меча назад. Достатъчно си сърцат, за да се справиш и без него.
— Той знае за сутринта! — веднага разбра Морган. — Знае и ми казва, че всичко е наред.
Падишар въздъхна:
— Всяка костица ме боли, но не така, както сърцето. Мразя това, което се случи тук, което направиха с нас. — Погледна Морган в очите. — Това наричам безполезен багаж. Помисли!
Обърна се и изчезна в мрака. Морган почти го извика, Дори направи крачка, мислейки си, че сега ще му каже за подозренията си. Лесно щеше да го направи. Това щеше да го освободи от тежестта да пази всичко в себе си. Щеше да го отърси от отговорността да е единственият, който знае.
Бори се с нерешителността си, както бе правил цял ден. Но още веднъж загуби.
След това спа завит в ахаща си и свит на кълбо под дърветата в малката горичка. Земята бе изсъхнала след сутрешния дъжд, времето беше топло и въздухът — пълен с аромата на гората. Мислите за изгубената магия и за предателя бяха изгонени от умората, която го защити и му даде мир.