Потомците на Шанара

След това Къртицата отвори вратата и бързо се шмугнаха през нея.

Намериха се в стая без прозорци. В средата й започваше извита надолу стълба, която изчезваше в тъмнината. Вляво имаше друга врата, от която започваше празен коридор. В отсрещния му край, може би на стотина крачки, имаше още една заключена врата.

Къртицата им махна да вървят по коридора и заключи вратата зад себе си. Пар се приближи до стената и погледна през една от бойниците. Пред него се издигаха канари, по чиито склонове растяха самотни борове.

Пар се отдръпна. Мракът бе започнал да се сменя от дневна светлина. Беше почти сутрин. Бяха вървели цяла нощ.

— Прекрасна Дамсън — каза Къртицата, когато Пар се присъедини към тях. — Над нас има козя пътечка, която прекосява двора на палата. Тя би ни спестила значително време. Ако с приятелите ти постоите тук, аз ще проверя дали няма наоколо от призрачните неща.

Дамсън кимна:

— Къде искаш да стоим?

Поиска да стоят до двата края на коридора и да слушат дали нещо приближава. Кол да остане там, а Пар и Дамсън отидоха с Къртицата до далечния край на коридора. Там, след като кимна, Къртицата се промуши през вратата и изчезна.

Пар и момичето седнаха един срещу друг близо до вратата. Той погледна надолу по коридора, за да се увери, че Кол се вижда. Грубото лице на брат му се вдигна и той леко му махна. Кол му отговори със същото.

След това се заседяха в тишината, очаквайки. Минутите се изнизваха, а Къртицата не се появяваше.

Пар стана напрегнат. Приближи се до Дамсън.

— Мислиш ли, че всичко е наред? — попита шепнешком.

Тя безмълвно кимна. Пар отново седна, пое си дълбоко дъх и каза:

— Мразя да чакам.

Тя не отговори. Главата и се отпусна на стената, а очите се притвориха. Остана дълго време така Пар помисли, че сигурно спи. Погледна към Кол, откри, че не е променил позата и от ново се обърна към Дамсън. Очите й бяха отворени и го гледаха.

— Искаш ли да ти кажа нещо за себе си, което никой не знае? — тихо попита тя.

Разгледа безмълвно лицето й — правилните и черти бяха напрегнати, а очите и бледата кожа се криеха под червената коса. Откри, че е красива и тайнствена и пожела да знае всичко за нея.

— Да — отговори той.

Тя се приближи докато раменете им се докоснаха. Погледна го бързо и отново отмести очи. Той зачака.

— Когато качваш на някой своя тайна, все едно, че му даваш част от себе си — каза тя. — Това е дар, но е по-ценен от всичко купено. Не разказвам на много хора за себе си. Може би защото никога не съм имала нещо друго. Не ми се иска да се лишавам от малкото, което имам. — Погледна надолу, косата й падна върху лицето и съвсем го закри. — Но на теб искам да дам нещо, усещам те близък. Така е от самото начало, от онзи първи ден в парка, Може би защото магията ни сближава. Може би това ме кара да мисля, че си приличаме. Твоята магия е различна от моята, но това няма значение. Същността е в това, че живеем от използването им. Това сме ние. Магията ни отличава.