Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Къде беше Тийл?
Възможностите минаваха през ума му. Отишла е да донесе на Стеф вода, нещо топло за ядене, още едно одеяло може би? Отишла е да разгледа наоколо, събудена от шестото чувство, което те спасява, когато си преследван. Наблизо е и ще се върне?
Възможностите се разбиваха и изчезваха. Не! Той знаеше отговора Беше отишла да поведе войниците на Федерацията към Издатината през задната врата. Скоро щеше да ги предаде за последен път.
„Никой освен Дамсън, Чандос и аз не знае другия път сега, след като Хайърхоун е мъртъв.“ Това му бе казал Падишар, говорейки за тайния проход. Потрепера при яснотата на спомена. Ако предположението му беше вярно и предателят бе Призрак, взел образа на Хайърхоун, за да ги проследи до Тирзис, това означаваше, че той притежава и спомените на Хайърхоун — значи знаеше и за тунела!
И ако сега Призракът беше Тийл…
Морган усети как космите на врата му настръхват. На Федерацията и трябваха месеци, за да превземе с обсада Издатината. Ами ако обсадата не беше нещо повече от маскарад? Ами ако намеренията са били още отначало Издатината да се превземе чрез предателство отвътре с използване на тайния тунел?
„Трябва да направя нещо!“ Морган Лий усети, че се сковава. Трябваше да остави Стеф и веднага да отиде при Падишар Крийл. Ако подозренията относно Тийл бяха верни, тя трябваше да бъде намерена и спряна.
Ако…
Ужасът на това, за което си мислеше, заседна в гърлото му Тийл беше най-големият враг, който са срещнали от Кълхейвън насаме. Тя ги бе предала, особено Стеф, който мислеше, че й дължи живота си и я обичаше. Знаеше, че ужасът не идва от възможността за предателство, а от увереността за това.
Стеф видя ужаса, отразен в очите му и го хвана за раменете.
— Къде е тя, Морган? Ти знаеш. Виждам!
Морган не се опита да се освободи. Вместо това се обърна към приятеля си и каза:
— Мисля, че знам, но ти ще трябва да почакаш тук, Стеф. Ще трябва да ме оставиш да ида след нея.
— Не! — Стеф поклати решително глава. — Идвам с теб.
— Не можеш. Прекалено болен си…
— Идвам, Морган! Е, къде е?
Джуджето трепереше от треската, но планинецът знаеше, че няма да се освободи от него без да приложи сила.
— Добре! — съгласи се и бавно пое дъх. — Насам. Постави ръката под кръста на приятеля си, за да го поддържа и потегли в тъмнината. Не можеше да остави Стеф, въпреки че знаеше колко се усложняват така нещата. Просто щеше да направи каквото трябваше. Изведнъж се спъна и падна, повличайки и Стеф със себе си. После отново се изправи, без да вижда въжето на пътеката. Забави ход, защото се сети, че все още не бе обмислил добре това, което прави. Тийл беше предателят. Трябваше да го приеме Стеф може би не, но той трябваше. Тийл беше тази, която…
Спря се: Не! Не Тийл. Не наричай това нещо Тийл. Тя е мъртва или близо до смъртта — разлика, която не можеше да се улови. Така че не Тийл. Призракът, който се криеше в нея.
Дишането му се учести от бързането с увисналия на рамото му Стеф. Призракът сигурно бе напуснал тялото на Тийл и беше влязъл в това на Хайърхоун, за да проследи до Тирзис групичката на Падишар и да я предаде. След това се е върнал, напуснал е тялото на Хайърхоун, убил е стражата, защото не е могъл да се изкачи незабелязано и отново е влязъл в Тийл. Стеф не бе разбрал какво става. Беше решил, че Тийл е отровена. Призракът му го бе подсказал. Освен това е успял да прехвърли всички подозрения върху Хайърхоун с припадането си до ръба на терасата. Чудеше се колко ли време Тийл е била Призрак? Сигурно дълго. Опита се да си я спомни, но в ума му се появи само външната част, черупката. Припомни си описанието на Пар за това как Призракът при Хребета Тофър който се бе крил в образа на момиченце, се опитвал да влезе в него. Припомни си ужаса на своя приятел. Сигурно така е било и с Тийл.
Повече нямаше време да обмисля нещата. Наближаваха главната пещера. Вождът бе буден, точно както се надяваше Морган. Изглеждаше прекрасно в ярките си дрехи, говореше с мъжът, които се грижеха за ранените, а мечът и камите си бяха по местата.
— Какво правиш? — ядосано изкрещя Стеф. — Това е нещо само между мен и теб, Морган. Не и той…
Но Морган не обърна внимание на протестите му и го издърпа на светлината. Падишар Крийл се обърна с приближаването им и ги хвана за раменете.
— Хей, момчета, успокойте се! Защо се лутате така в тъмнината? — Хватът му се стегна, когато Стеф се опита да се освободи, а гласът му се сниши. — По-внимателно! Очите ви говорят, че нещо ви е изплашило. Нека го запазим за вас. Какво се е случило?
Стеф беше бесен, а очите му бяха бучки лед. Останалите ги гледаха любопитно и бяха достатъчно близо да чуят каквото има да каже. Морган се поколеба. Засмя се обезоръжаващо: