Потомците на Шанара

Дамсън се усмихна и отново кимна. Къртицата се изправи. Беше слаб и целият в косми. Какъв беше той, чудеше се Пар? Джудже? Гном? Какво?

— Насам — каза Къртицата и ги поведе по тъмен коридор.

— Ако искаш, вземи фенера. Може да го използваме. — Погледна към братята. — Но не бива да говорим.

И се започна. Поведе ги в дълбините на града по коридори и тунели, които никой не бе използвал от столетия. Прах покриваше скалите и пръстените подове, като че ли по тях никога не беше стъпвал човешки крак. Тук бе по-топло. Мъглата и влагата не прониквала до тях. Коридорите пресичаха камъка, изкачваха се и се спускаха през помещения, които навремето са били използвани от защитниците на града за съхранение на храна и оръжие, а понякога и за прикритие на мъжете, жените и децата на Тирзис. Тук-там имаше врати, разбити и увиснали на износените си панти От време на време плъхове притичваха, но изчезваха, уплашени от светлината и хората.

Времето течеше. Пар загуби всякаква ориентация колко време се губеха сред каналите, следвайки фигурата на Къртицата. Оставяше ги от време на време да почиват, макар че самият той като че ли нямаше нужда. Братята и момичето носеха малко вода и храна, за да се подкрепят, но Къртицата не носеше нищо. Той сякаш дори нямаше оръжие. Когато спираха, сядаха в кръг — четири същества, заровени под стотици стъпки пръст и скали. Тримата пиеха вода и хапваха, а четвъртият гледаше като котка — като че ли четиримата бяха участници в някакъв странен ритуал.

Вървяха, докато Пар го заболяха краката. Десетки коридори се простирала пред тях и той не знаеше къде се намират, и в каква посока се движат, фенерът, с който тръгнаха, на два пъти беше сменян. Дрехите и ботушите им се покриха с прах. Гърлото на Пар беше толкова сухо, че едва преглъщаше.

След това Къртицата спря. Намираха се в сух кладенец, от който тръгваха десетина тунела. На далечната страна имаше забита в скалата метална стълба, която се губеше нагоре.

Къртицата посочи натам и сложи пръст пред устните си. Нямаше нужда да им казва какво има предвид.

Изкачиха мълчаливо стълбата, заслушани в шума на собствените си стъпки. Светлината на фенера хвърляше върху стената сенките им, които едва се различаваха. Коридорите надолу изчезнаха в мрака.

При върха на стълбата имаше шахта. Къртицата се хвана здраво за стълбата и повдигна капака. Той се надигна един, два пръста и Къртицата погледна. Със задоволство отмести капака и се измъкна навън. Дамсън и братята го следваха по петите.

Намираха се в голяма и празна килия, в която бяха разхвърляни вериги, а през желязната й врата се виждаше коридор с много извивки. Тишината беше напрегната и така се бе свързала с камъка, сякаш имаше собствен глас. Мракът покриваше всичко и бе разкъсан единствено от фенера, който носеха. Къртицата се приближи до Дамсън и прошепна нещо.

Дамсън кимна. Обърна се към братята, посочи с пръст стълбите, които се издигаха в мрака и едва прошепна: