Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
И тогава се събуди.
Една ръка го хвана за рамото и го стисна. Стана така неочаквано, та за миг помисли, че го нападат. Освободи се от плаща си и скочи на крака, готов за бой.
Откри, че стои лице в лице със Стеф. Джуджето бе клекнало до него увито в одеялото си, косата му бе рошава и сплъстена, лицето с белези беше бледо и покрито с пот, независимо от приятната нощ. Очите му горяха от треската и в тях имаше нещо уплашено и отчаяно.
— Тийл е изчезнала — прошепна той. Морган си пое дълбоко дъх.
— Изчезнала, къде? — успя да каже, а ръката му все още бе на дръжката на камата.
Стеф поклати глава, а дишането му свистеше в нощната тишина…
— Не знам. Тръгна преди около час. Видях я. Мислеше, че спя, но… — Той се отпусна. — Нещо не е наред, Морган едва говореше. — Къде е тя? Къде е Тийл?
А Всъщност Морган Лий знаеше.
ГЛАВА 30
В онази нощ Пар Омсфорд за последен път слезе в Дупката за Меча на Шанара. Непрогледен мрак като пелена бе покрил Тирзис. Дъждът и мъглата бяха толкова гъсти, че покривите и сградите, каруците и магазинчетата, дори камъните по улицата бяха изчезнали, сякаш стопени в нищото. Луната и звездите не се виждаха, а светлините на града премигваха като свещи.
Дамсън Рий отново поведе братята през градината, загърнати в плащове с качулки. Въздухът като че ли беше подгизнал и проникваше през дрехите и плътта чак до костите. Денят си бе отишъл рано, подгонен от мъглата, която се беше надигнала от поляните. Хладът от предишната нощ бе заменен от също толкова неприятна горещина, която носеше мирис на мърша. През целия ден хората мърмореха и се оплакваха от променливото време, а когато надвиснаха сивите облаци, всички се затвориха в домовете си, сякаш бяха под обсада.
Дамсън Рий и братята откриха, че всъщност са сами по мокрите улици. Когато на няколко пъти срещнаха случайни минувачи, те изчезнаха с бързината на духовете от подземния свят. Чуваха се звуци, чиято посока не можеше да се определи. Шум от стъпки се появяваше отникъде и изчезваше пак там. Край тях се движеха същества без форма и очертания, които се изгубваха за едно премигване с очи.
Беше нощ, в която да си представяш несъществуващи неща.
Пар си припомни обещанието да пази Кол и Дамсън при слизането им в Дупката. Дълбоко в себе си вярваше, че може да изпълни това, като използва магията на молитвените песни, в които се криеше мощта на Камъните на Елфите. Те бяха не видение, а истинска сила. Увереността му беше все още малка за даденото обещание. Някъде наоколо мина и образът на осъзнатата му вина — вина, че не се съобразява с никой друг освен със себе си, вина, която заплашваше да го погълне.
А над всичко като гигантска птица — над обещанията, вярата вината — висеше решимостта му да изпълни поставената от Аланон задача, да измъкне от Дупката и нейните Призраци, Меча на Шанара.
Той беше там, в Гробищата, уверяваше се мислено Пар. Мечът на Шанара го чакаше.
Но не можеше да прогони шепота на духовете и техните колебания, които прорязваха слабата му увереност и създаваха видения за това, което щеше да се случи, ако беше сгрешил. Скри се от духовете, както се бе затворил и в себе си. Но забелязваше тяхното присъствие. Не можеше да се преструва, че не съществуват. Скри се в себе си, сляп за градските улици мъглата. Рискуваше всичко и трябваше да е прав. Ами ако не беше? Кой би пострадал от грешката му освен Кол и Дамсън?
За миг се замисли, че тази негова одисея го раздели от — хората. Родителите му бяха федерални затворници под домашен арест в родното му село Шейди Вейл — селяни, любезни и мили, които никога не бяха обидили никого и дори не знаеха с какво се занимава. Чудеше се какво ще се случи с тях, ако се провали. Ами Морган Лий, сериозното Джудже Стеф и тайнствената Тийл? Предполагаше, че и сега правеха планове срещу Федерацията, скрити на Издатината, някъде дълбоко сред Хълмовете Парма. Провалът му ще вземе ли от тях някаква цена? Ами другите, които бяха при Рога на Пъкъла? Уокър Бо е бе завърнал в Каменното сърце. Рен беше заминала обратно в Западните земи. Коглайн бе изчезнал.
Ами сянката на Аланон, който може и никога да не е съществувал?
Но той не бъркаше, не грешеше. Знаеше го. Беше сигурен. Дамсън забави ход. Бяха стигнали до тесните каменни стълбички, които водеха до канала долу. За миг погледна към Кол и Пар, а очите й бяха сурови. След това им махна да я последват и тръгна надолу. Братята също заслизаха. Пар потегли заедно със своите духове, които плътно се бяха прилепили до него. Дамсън водеше, Кол вървеше последен. Никой не говореше. Пар не беше сигурен, че ще успее, ако се опита, устата и гърлото му сякаш бяха напълнени с памук. Страхуваше се.